Ханибал: Врагът на Рим [bg]

— Аврелия! Аврелия!

Гласът на Атия изтръгна Аврелия от приятния сън, в който участваха Квинт и Ханон. В него те бяха все още приятели. Макар че това беше невъзможно и въпреки настоятелния тон на майка ѝ, тя беше в добро настроение.

— Какво има, майко?

— Ела веднага!

Аврелия скочи от леглото. Отвори вратата и се изненада, когато видя Гай да стои в атриума с майка ѝ. И двамата изглеждаха сериозни. Аврелия се сепна, върна се и навлече лека туника върху вълнената си нощница, след което излезе забързано от спалнята си.

— Гай! — извика тя. — Радвам се да те видя.

Той кимна неловко.

— И аз теб, Аврелия.

Сериозното му държане накара стомаха на Аврелия да се преобърне. Тя погледна майка си и с ужас видя, че в очите ѝ блестят сълзи.

— Ка… какво има? — заекна Аврелия.

— Пристигнаха вести от Цизалпийска Галия — рече Гай. — Не са добри.

— Нима армията ни е разбита? — попита изненадано Аврелия.

— Не точно — отвърна Гай. — Имало обаче голям сблъсък край река Тицин преди няколко дни. Нумидийците на Ханибал нанесли тежки поражения на нашата конница и велитите.

На Аврелия ѝ призля.

— Татко добре ли е?

— Не знаем. — Очите на майка ѝ бяха тъмни езера от мъка.

— Положението е много объркано — рече Гай. — Вероятно е добре.

— Тежки поражения — бавно повтори Атия. — Колко тежки по-точно?

Отговор не последва.

Атия го изгледа невярващо.

— Гай?

— Казват, че от три хиляди конници само петстотин се върнали в лагера — отвърна той, като избягваше погледа ѝ.

— Тогава как можеш да твърдиш със сигурност, че татко е жив, в името на Хадес? — извика Аврелия. — Много по-вероятно е да е мъртъв.

— Аврелия! — скастри я майка ѝ. — Гай просто се опитва да ни вдъхне малко надежда.

Гай се изчерви.

— Съжалявам.

Атия се пресегна и хвана ръката му.

— Няма за какво да се извиняваш. Препускал си чак дотук от ранни зори, за да ни кажеш онова, което знаеш. Много сме ти благодарни.

— Аз не съм! Как мога да съм благодарна за такава новина? — извика Аврелия. Избухна в ридания, побягна към вратата и изскочи навън. Не обърна внимание на виковете, които я следваха.

Краката ѝ сами я поведоха към конюшнята. Винаги се криеше там, когато беше разстроена. Отиде право при единствения кон на баща ѝ, който беше останал. Як, със сива козина, той беше куц, когато баща ѝ замина. Щом я видя, конят изцвили приветливо. Мъката на Аврелия преля и сълзите ѝ рукнаха. Дълго стоя и плака, а умът ѝ бе пълен с образи на баща ѝ, когото никога повече нямаше да види. Успя да се овладее донякъде едва когато усети как конят побутва косите ѝ.

— Искаш ябълка, нали? — прошепна тя и го погали по муцуната. — А аз, глупачката, дойдох с празни ръце. Чакай малко. Сега ще ти донеса.

Благодарна за разсейването, Аврелия отиде при склада за храна в края на конюшнята. Избра най-голямата ябълка, която успя да намери, и се върна. Наострените уши и възбуденото цвилене на коня обаче само върнаха мъката ѝ с нова сила. Аврелия се успокои с единственото, което можеше да се сети.