Братя Карамазови

Ето в такива пламенни и възторгващи беседи минаваха нашите вечери една след друга. Аз дори зарязах обществото и почнах да се появявам много по-рядко на гости, тем паче че и модата ми беше попреминала. Казвам това не като упрек, защото продължаваха да ме обичат и да се отнасят весело към мене; но че модата е наистина доста голяма царица в света, това все пак трябва да се признае. Най-накрая почнах да гледам тайнствения си посетител с възхищение, защото освен насладата от ума му почнах да предчувствувам, че има в себе си някакъв замисъл и се готви може би за велик подвиг. Може би му харесваше и това, че аз външно не любопитствувах за неговата тайна и не го разпитвах нито направо, нито е намеци. Но забелязах накрая, че и той самият като че почна вече да се измъчва от желание да ми открие нещо. Така поне взе да изглежда след около месец, откак беше почнал да ме посещава. „Знаете ли вие — попита ме той веднъж, — че в града много любопитствуват за нас двама и се учудват, че толкова често идвам при вас; но нека си приказват, каквото щат, защото скоро всичко ще се обясни.“ Понякога изведнъж го обземаше извънредно вълнение и почти винаги в такива случаи той ставаше и си отиваше. А понякога дълго и някак пронизващо ме гледа — мисля си: „Ей сега ще каже нещо“, а той изведнъж прекъсне и заговори за нещо известно и обикновено. Почна също така да се оплаква често от главоболие. И ето веднъж, дори съвсем неочаквано, след като говори дълго и пламенно, виждам го, изведнъж пребледня, лицето му се изкриви съвсем и ме гледа право в очите.