Братя Карамазови

През цялото време, докато говореше това, аз го гледах право в очите и изведнъж почувствувах към него най-голямо доверие, а освен това извънредно любопитство и от моя страна, защото усетих, че той има в душата си някаква своя особена тайна.

„Вие питате какво именно съм чувствувал в минутата, когато съм молил за прошка противника си — отговарям му аз, — но най-добре да ви разправя от самото начало, което не съм разправял още на другите.“ — И му разказах всичко, което стана с Афанасий и как му се поклоних до земята. „От това сам можете да видите — завърших аз, — че по време на дуела ми беше вече по-леко, защото бях започнал още от къщи, и щом веднъж бях стъпил на този път, всичко нататък тръгна не само лесно, но дори радостно и весело.“

Изслуша ме той, гледа ме така дружелюбно: „Всичко това, казва, е до немай-къде любопитно и аз пак ще идвам при вас.“ И щяхме да се сприятелим много, ако ми беше разправял и за себе си. Но той не споменаваше за себе си почти нито дума, а все ме разпитваше за мене. Въпреки това го обикнах много и му се доверих напълно във всички мои чувства, защото мисля си: „Защо ми са тайните му, виждам и без това, че е праведен човек. При това е човек толкова сериозен и на години, а идва при мене, юношата, и не ме подценява.“ И много полезни неща научих от него, защото беше човек с висок ум. „Че животът е рай — казва ми изведнъж, — за това вече отдавна мисля. — И внезапно додаде: — Само за това и мисля.“ Гледа ме и се усмихва. „Повече от вас, казва, съм убеден в това, после ще научите защо.“ Слушам го и си мисля: „Сигурно иска да ми открие нещо.“ „Раят, казва, е затаен у всеки от нас, ето той и сега се крие в мене и ако поискам, ще настане за мене наистина още утре и вече за целия ми живот.“ Гледам го: говори с умиление и ме гледа тайнствено, сякаш ме изпитва. „А че всеки човек, продължава, е за всички и всичко виновен, освен собствените си грехове, в това сте съвсем прав и чудно как сте могли изведнъж да обхванете в такава пълнота тази мисъл. И наистина е вярно, че когато хората разберат тази мисъл, ще настане за тях царството небесно, вече не като мечта, а като действителност“. — „Но кога — викнах тогава скръбно — ще се сбъдне това и ще се сбъдне ли някога? Не е ли само мечта?“ — „А ето че вие, казва, не вярвате, проповядвате го, а не вярвате. Знайте прочее, че несъмнено тази мечта, както казвате, ще се сбъдне, вярвайте това — но не сега, защото всяко действие си има своя закон. Тази работа е душевна, психологическа. За да се преустрои светът поновому, трябва сами хората психически да обърнат по друг път. Докато не станеш наистина всекиму брат, няма да настъпи братството. Никога хората, е никаква наука и за никаква полза няма да могат безобидно да се откажат от своята собственост и от своите права. Все ще им бъде малко и всички ще роптаят, ще завиждат и ще се изтребват помежду си. Вие питате кога ще се сбъдне това. Ще се сбъдне, но най-напред трябва да приключи периодът на човешкото уединение.“ — „Какво уединение?“ — питам го. „Такова, дето цари сега навсякъде, и особено в нашия век, но той още не е приключил изцяло и не му е минал още срокът. Защото сега всеки се стреми да изпъкне най-много, иска да изпита в себе си пълнотата на живота, а междувременно от всичките му усилия вместо пълнота на живота излиза само пълно самоубийство, защото вместо пълно самоопределение на собственото си същество изпадат в пълно уединение. Защото всички в нашия век са се разделили на единици, всеки се уединява в дупката си, всеки се отдалечава от другия, крие се и крие всичко свое и свършва с това, че сам се отблъсква от хората и сам отблъсква хората от себе си. Трупа в уединение богатство и мисли: колко съм силен сега и колко съм осигурен, а не знае, безумецът, че колкото повече трупа, толкова повече затъва в самоубийствено безсилие. Защото е свикнал да се надява само на себе си и се е отделил като единица от цялото, научил е душата си да не вярва в хорската помощ, в хората и в човечеството и само трепери, че ще загуби парите си и придобитите права. Днес повсеместно човешкият ум започва насмешливо да не разбира, че истинското осигуряване на човека не е в личното му уединено усилие, а в общата човешка цялост. Но непременно ще стане така, че ще мине времето и на това страшно уединение и ще разберат всички отведнъж колко неестествено са се отделили един от друг. Такъв ще бъде повеят на времето и ще се учудят, че толкова дълго са стояли на тъмно, а не са виждали светлината. Тогава ще се яви знамението на сина человечески на не бесех. Но дотогава все пак знамето трябва да се пази и поне поединично човек трябва понякога да покаже пример и да извади душата си от уединението за някой подвиг на братолюбиво общение, макар дори другите да го вземат за смахнат. Това е необходимо, за да не умира великата мисъл…“