Братя Карамазови

— Къде бяхте? — питам го.

— Аз — казва, — аз май си забравих нещо… кърпата, струва ми се… Е, и да не съм забравил нищо, нека да поседна…

Седна на стола. Аз стоя до него. „Седнете, казва, и вие.“ Седнах. Поседяхме една-две минути, гледа право в мене и изведнъж се усмихна накриво, запомних това, после стана, силно ме прегърна и целуна…

— Запомни — казва, — как дойдох при тебе втори път. Чуваш ли, запомни това!

За пръв път ми каза ти. И излезе. „Утре“ — помислих си.

Така и стана. И не знаех нея вечер, че утре тъкмо се пада рожденият му ден. Самият аз през последните дни не бях излизал никъде и затова нямаше от кого да науча. В този ден всяка година у тях ставало голямо празненство, събирал се целият град. Събрали се и сега. И ето след обедната трапеза излиза той насред стаята, а в ръцете му писмо — официално донесение до началството. А тъй като началството му било там, той още там прочел писмото гласно на всички събрани, а в него имало пълно описание на цялото престъпление, във всичките му подробности: „Като изверг се низвергвам от средата на хората, Бог ме посети — завършил писмото, — искам да изстрадам!“ Още там изнесъл и положил на масата всичко, с което смятал да докаже престъплението си и което съхранявал четиринадесет години: златните неща на убитата, които откраднал, за да отхвърли подозрението от себе си, медальона и кръста й, свалени от шията — в медальона портрета на годеника й, бележника й и най-накрая две писма: писмо от годеника й до нея с известие за скорошното му пристигане и отговора й на това писмо, който била почнала, но не довършила, оставила го била на масата, за да го изпрати на другия ден по пощата. Той взел и двете писма — защо? Защо ги е пазил после четиринадесет години, вместо да ги унищожи като улики? И ето какво се случило: всички били изумени и ужасени и никой не искал да повярва, макар че всички го изслушали с извънредно любопитство, но като болен човек, а след няколко дни вече окончателно било решено във всички семейства и отсъдено, че нещастният човек се е побъркал. Началството и съдът не можеха да не дадат ход на делото, но се стъписаха и те: макар представените неща и писма да ги накараха да се позамислят, но и там беше решено, че дори ако тези документи излязат верни, все пак окончателно обвинение не би могло да се произнесе само въз основа на тези документи. Пък и всички неща е можел да има от нея самата, като неин познат и доверен човек. А чувах впрочем, че истинността на тия неща е била проверена после чрез много познати и роднини на убитата и че не е имало съмнение за тях. Но на това дело пак не бе съдено да завърши. След пет дни всички научиха, че страдалецът се е разболял и има опасност за живота му. От каква болест беше заболял, не мога да обясня, казваха, че от разстроено сърцебиене, но стана известно, че лекарски консулт, по настояване на съпругата му, освидетелствувал и душевното му състояние и извадил заключение, че има вече и побъркване. Аз не издадох нищо, макар че се втурнаха да ме разпитват, но когато пожелах да го навестя, дълго ми забраняваха, особено съпругата му: „Вие — казва — го разстроихте, той и по-рано беше мрачен, а последната година всички забелязаха в него необичайно вълнение и странни постъпки, и вие тъкмо тогава го погубихте; вие го объркахте, цял месец не излезе от вас.“ И какво стана, не само съпругата му, но и всички в града се нахвърлиха срещу мен и ме обвиниха: „Вие сте причината за всичко“ — казват. Аз мълча и ми е драго на душата, защото съзрях несъмнената милост Божия към тоя човек, що бе въстанал срещу себе си и бе се самонаказал. А за побъркването му не можех да вярвам. Пуснаха ме най-после и мен при него, той самият настоял, за да се сбогува с мен. Аз влязох и веднага видях, че не само дните, но и часовете му са преброени. Беше слаб, жълт, ръцете му треперят, задъхва се, но гледа умилено и радостно.