Братя Карамазови

� бъде за вас да не стреляте.“ Викат и секундантите, особено моят: „Колко е срамно за полка: да стоиш на бариерата и да молиш за прошка, как не съм знаел това!“ Застанах тогава пред всички, но вече без да се смея: „Господа, казвам, мигар за нашето време е толкова чудно да се намери човек, който сам да се разкае за глупостта си и да си признае публично онова, за което е виновен?“ — „Но не тук, на бариерата!“ — вика пак моят секундант. „Там е работата — отговарям им, — там е чудното, защото аз би трябвало да искам извинение още когато пристигнахме тук, още преди неговия изстрел, та да не го вкарвам във велик и смъртен грях, но толкова безобразно, казвам, ние самите сме наредили света, че беше почти невъзможно да постъпя така, защото едва след като издържах неговия изстрел от дванадесет крачки, моите думи могат да значат нещо сега за него, а да беше преди изстрела, когато пристигнахме тук, щяхте да кажете просто: страхливец, изплаши се от пистолета и няма защо да го слушаме. Господа — възкликнах аз изведнъж от все сърце, — погледнете наоколо Божиите дарове: небе ясно, въздух чист, тревичка нежна, птички, природа прекрасна и безгрешна, а ние, само ние безбожни и глупави не разбираме, че животът е рай, защото, стига само да поискаме да разберем, и раят веднага ще настане с цялата си хубост, ние ще се прегърнем и ще заплачем…“ Исках още да продължа, но не можах, дъх не можех да си поема, сладостно, младежки някак се почувствувах, а в сърцето ми такова щастие, каквото не съм усещал никога в живота си. „Всичко това е благоразумно и благочестиво, казва ми противникът, и във всеки случай вие сте оригинален човек.“ — „Смейте се — смея се и аз, — а после и вие самият ще ме похвалите.“ — „Че аз съм готов и сега, казва, да ви похваля, моля ви се, ще ви подам ръка, защото изглежда, че вие сте наистина искрен човек.“ — „Не — казвам, — сега не, после, когато стана по-добър и заслужа вашето уважение, тогава ми подайте ръка — добре ще направите.“ Върнахме се в къщи, секундантът ми се кара из целия път, пък аз го целувам. Веднага всичките ми другари чули, събраха се да ме съдят същия ден: „мундира съм бил опетнил, нека си подам оставката“. Явиха се и защитници. „Все пак, казват, издържал е изстрела.“ — „Да, но го е дострашало от други изстрели и поискал прошка на бариерата.“ — „Да беше го дострашало от изстрелите — възразяват защитниците ми, — щеше най-напред да стреля със своя пистолет, преди да моли за прошка, а той го хвърлил в гората още пълен, не, тука има нещо друго, оригинално.“ Слушам аз, весело ми е, като ги гледам. „Прелюбезни мои — казвам — приятели и другари, не се безпокойте за подаването на оставката, защото аз вече направих това, подадох си оставката днес сутринта в канцеларията, и когато я получа, веднага отивам в манастир, затова си подавам оставката.“ Щом казах това, всички до един се разсмяха високо: „Че да беше съобщил още отначало, е, сега всичко се обяснява, монах не се съди.“ Смеят се, не мирясват, и не на подбив, а така, ласкаво се смеят, весело, обикнаха ме изведнъж всички, дори най-яростните ми обвинители, и после целия този месец, докато получих оставка, все едно на ръце ме носеха: „Ах ти, монах“ — ми викат. И всеки ще ми каже ласкава дума, почнаха да ме разубеждават, дори да ме жалят: „Какво правиш!“ — „Не казват, той е храбър, той е издържал изстрела и е можел да стреля и със своя пистолет, но предишната вечер е сънувал сън да стане калугер, затова го е направил.“ Почти същото стана и сред градското общество. По-рано много не ме забелязваха, само ме приемаха радушно, а сега изведнъж всички научиха и почнаха да ме канят, присмиват ми се, а ме обичат. Тук ще отбележа, че макар тогава всички гласно да говореха за нашия дуел, но началството покри тази работа, защото моят противник беше близък роднина на нашия генерал, а тъй като всичко мина без кръв и сякаш на шега, пък и аз накрая си подадох оставката, наистина обърнаха нещата на шега. И почнах тогава гласно и без страх да говоря, въпреки техния смях, защото все пак не беше злобен смях, а добър. А всичките тези разговори ставаха повечето на вечеринки в дамско общество, жените тогава повече обикнаха да ме слушат и караха мъжете да ме слушат. „Че как може аз да съм виновен заради всички — смее ми се всеки в очите, — е, мога ли например да съм виновен заради вас?“ — „Че как — отговарям — ще го проумеете, след като целият свят отдавна вече е тръгнал по друг път и същинската лъжа смятаме за истина, та и от другите искаме същата лъжа? Ето, аз веднъж в живота си взех, че постъпих искрено, и какво — станах за всички ви като юродив: макар и да ме обикнахте, но все пак — казвам — ми се присмивате.“ — „Че как да не ви обича човек такъв?“ — смее ми се домакинята, а у тях се беше събрал много народ. Изведнъж гледам, надига се изсред дамите същата млада особа, заради която бях обявил дуела и която толкова доскоро гласях за моя годеница, пък аз не бях и забелязал, че и тя е дошла сега на вечеринката. Стана, дойде при мене, протегна ръка. „Позволете ми, казва, да ви обясня, че аз не ви се присмивам, а напротив, благодаря ви със сълзи и ви поднасям уважението си за тогавашната ваша постъпка.“ Тогава дойде и мъжът й, а после изведнъж всички се навърволиха към мене, още малко ще ме целуват. Така радостно ми стана, но най-много от всички забелязах тогава един господин, възрастен човек вече, който също идва при мене, и аз, макар и да го знаех по-рано по име, но не бях запознат с него и до тази вечер дума не бях разменил с него.