Братя Карамазови

Тайнственият гост, а сега вече мой приятел, ми изповяда, че отначало хич дори не го мъчили угризения на съвестта. Измъчвал се дълго, но не от това, а само от съжаление, че убил любимата жена и нея вече я нямало, и като я убил, убил любовта си, а огънят на страстта останал в кръвта му. Но че е пролял невинна кръв, че е убил човек — за това тогава почти не мислел. А пък мисълта, че жертвата му е можела да стане съпруга на друг, му се струвала невъзможна и затова дълго време бил уверен в съвестта си, че не е могъл да постъпи другояче. Измъчвало го отначало малко арестуването на слугата, но скорошната болест, а после смъртта на арестанта го успокоили, защото онзи бил умрял, както личало по всичко (разсъждавал той тогава), не от ареста или от уплаха, а от простуда, придобита именно през дните на изчезването му, когато той мъртвопиян се въргалял цяла нощ на влажната земя. А крадените вещи и парите почти не го смущавали, защото (все така разсъждавал той) кражбата не била извършена от корист, а за насочване подозренията надругаде. А сумата на откраднатото била незначителна и той наскоро цялата тази сума, дори много по-голяма, пожертвувал за основания в града ни старчески приют. Нарочно направил това за успокоение на съвестта си относно кражбата и забележителното е, че за известно време и дори за дълго наистина се успокоил — той самият ми разказваше това. Отдал се тогава на голяма служебна деятелност, драговолно поел едно главоболно и трудно поръчение, което го занимавало две години, и бидейки със силен характер, почти забравял да извършеното, а когато си припомнял, мъчел се изобщо да не мисли за него. Отдал се и на благотворителност, много нещо направил и пожертвувал в нашия град, станал известен и в столиците, бил избран в Москва и в Петербург за член на тамошните благотворителни дружества. Но все пак почнал най-после да се замисля и да се измъчва непосилно. По това време му харесала една прекрасна и благоразумна девойка и той скоро се оженил за нея, като мечтаел с женитбата да пропъди самотната си скръб, а като стъпи на нов път и като изпълнява усърдно своя дълг към жена си и децата, да се отдалечи съвсем от старите спомени. Но не щеш ли, случило се тъкмо противното на това очакване. Още от първия месец на брака почнала да го смущава една постоянна мисъл: „Ето жена ми ме обича, но какво ли би било, ако научи?“ Когато забременяла с първото дете и му открила това, той изведнъж се смутил: „Давам живот, а отнех живот.“ Народили се деца: „Как смея да ги обичам, да ги уча и да ги възпитавам, как ще им говоря за добродетелите — аз съм пролял кръв.“ Децата растат прекрасни, иска му се да ги милва: „Аз не мога да гледам техните невинни, ясни образи; не съм достоен за това.“ Най-после почнала страшно и тежко да му се привижда кръвта на убитата жертва, нейният погубен млад живот, кръвта, която вика за отмъщение. Почнал да сънува ужасни сънища. Но бидейки твърд по сърце, понасял мъката дълго: „Ще изкупя всичко с тайната си мъка.“ Но напразна била и тази надежда: колкото минавало време, толкова по-силно ставало страданието му. В обществото почнали да го уважават заради благотворителната му дейност, макар че всички се бояли от неговия строг и мрачен характер, но колкото повече го уважавали, толкова повече му ставало непоносимо. Той ми призна, че мислел дори да се самоубие. Но вместо това взела да му се привижда друга мечта — мечта, която смятал отначало за невъзможна и безумна, но която така се впила най-накрая в сърцето му, че не можел да я изтръгне. Мечтаел така: става, излиза пред народа и обявява пред всички, че е убил човек. Три години живял с тази мечта, тя го примамвала в най-различни представи. Най-после повярвал с цялото си сърце, че като открие своето престъпление, ще излекува душата си несъмнено и ще се успокои веднъж завинаги. Но като повярвал, почувствувал в сърцето си ужас, защото: как да го изпълни? И изведнъж станал случаят с моя дуел. „Покрай вас сега се реших.“ Аз го гледам.