Братя Карамазови

ро и се беше случвало и преди да го ударя, но никога с такава зверска жестокост. И вярвате ли, мили, четиридесет години минаха оттогава, а си спомням и сега за това със срам и мъка. Легнах да спя, спах към три часа, ставам, вече започва да съмва. Вдигнах се изведнъж, не ми се спеше повече, отидох до прозореца, отворих го — той беше към градината, — виждам, изгрява слънцето, топло, прекрасно, зазвънтяха птичките. Какво е това, мисля си, дето чувствувам в душата си сякаш нещо позорно и низко? Дали не е задето отивам да проливам кръв? Не, мисля си, май не е затова. Дали не е, защото се страхувам от смъртта, страхувам се да не бъда убит? Не, съвсем не е това, съвсем не… И изведнъж веднага се досетих каква е причината: това, че снощи бих Афанасий! Изведнъж си представих всичко отново, сякаш отново се повтори: той стои пред мене, а аз замахвам и го удрям право в лицето, а той застанал мирно, главата изправена, изблещил очи като в строя, потреперва от всеки удар и дори не смее ръка да вдигне, да се запази — и докъде е стигнал човек, човек да бие човека! Какво престъпление? Сякаш остра игла ми прониза душата. Стоя като замаян, а слънчицето свети, листенцата се радват, лъщят, а птичките, птичките славят Бога… Затулих си лицето с ръце, тръшнах се на леглото и заплаках. И си спомних тогава моя брат Маркел и неговите думи преди смъртта му към слугите: „Мили мои, скъпи, за какво ми служите, за какво ме обичате, та заслужавам ли аз да ми се служи?“ „Да, заслужавам ли?“ — блесна ми изведнъж в главата. В същност с какво заслужавам друг човек, същият като мен, образ и подобие Божие, да ми служи? И ми се заби в ума за пръв път в живота тогава този въпрос. „Майчице, сърце мое, воистина всеки пред всички за всички е виновен, само че хората не знаят това, а ако узнаеха — веднага щеше да настане раят!“ „Господи, та мигар не е истина и това — плача и си мисля аз, — наистина за всички съм може би от всички най-виновен, пък съм и най-лошият от всичките хора на света!“ И съзрях изведнъж цялата истина в цялото си просветление: какво отивам да правя? Отивам да убия един добър, умен, благороден човек, който за нищо не е виновен пред мене, а с това ще лиша навеки съпругата му от щастие, ще я измъча и ще я убия. Лежах така на леглото по очи, с лице във възглавницата, и никак не забелязах колко време е минало. Изведнъж влиза другарят ми, поручикът, с пистолетите: „А, казва, добре, че си станал вече, време е, да вървим.“ Защурах се тогава, съвсем се обърках, но излязохме да се качим на каляската: „Чакай малко — му казвам, — за минутка ще изтичам до в къщи, забравил съм си кесията.“ И се върнах в квартирата си, право в стайчето на Афанасий: „Афанасий, казвам, вчера те ударих два пъти по лицето! Проста ми“ — казвам. Той цял потръпна, сякаш се изплаши, само ме гледа — и аз виждам, че това е малко, малко е, и изведнъж, както бях, с еполетите, бух в краката му, с чело до земята: „Прости ми!“ — казвам. Той вече съвсем се втрещи: „Ваше благородие, бащице, господарю, че как вие… заслужавам ли аз…“ И заплака изведнъж, също както аз преди, закри лицето си с длани, обърна се към прозореца и цял се затресе от сълзи, а аз изтичах при другаря си, скочих в каляската, „карай“, викам. „Виждал ли си — викам му — победител, ето го пред теб!“ Такъв възторг в мене, смея се, из целия път приказвам, приказвам, не помня какво съм приказвал. Гледа ме той: „Е, братко, браво на тебе, виждам, че ще защитиш мундира.“ Така пристигнахме на мястото, а те вече там, чакат ни. Нагласиха ни на двадесет крачки един от друг, първият изстрел негов — стоя пред него весел, право лице срещу лице, окото ми не мига, гледам го с обич, знам какво ще направя. Стреля той, само мъничко ме драсна по бузата и малко по ухото. „Слава Богу — надавам вик, — не убихте човек!“ — вдигнах моя пистолет, обърнах се назад и го запратих нагоре, в гората: „Натам ти е, викам, пътят!“ Обърнах се към противника си: „Уважаеми господине, казвам, простете на мене, глупавия младеж, че по моя вина ви обидих, а сега ви накарах да стреляте в мене. Аз съм десеторно по-лош от вас, а може би и повече. Предайте това на особата, която почитате най-много от всички на света.“ Едва издумах това и тримата, се развикаха: „За Бога — казва противникът ми, дори се разсърди, — щом не сте искали да се биете, защо ме безпокоихте?“ — „До вчера — казвам му — бях още глупав, а днес поумнях“ — весело му отговарям. „За вчера вярвам — казва, — но за днес е мъчно да се разбере по вашето мнение.“ — „Браво — викам и пляскам с ръце, — и в това съм съгласен с вас, заслужил съм го!“ — „Ще стреляте ли, уважаеми господине, или не?“ — „Няма да стрелям — казвам, — а вие, ако искате, стреляйте още веднъж, само че по-добре ще бъде за вас да не стреляте.“ Викат и секундантите, особено моят: „Колко е срамно за полка: да стоиш на бариерата и да молиш за прошка, как не съм знаел това!“ Застанах тогава пред всички, но вече без да се смея: „Господа, казвам, мигар за нашето време е толкова чудно да се намери човек, който сам да се разкае за глупостта си и да си признае публично онова, за което е виновен?“ — „Но не тук, на бариерата!“ — вика пак моят секундант. „Там е работата — отговарям им, — там е чудното, защото аз би трябвало да искам извинение още когато пристигнахме тук, още преди неговия изстрел, та да не го вкарвам във велик и смъртен грях, но толкова безобразно, казвам, ние самите сме наредили света, че беше почти невъзможно да постъпя така, защото едва след като издържах неговия изстрел от дванадесет крачки, моите думи могат да значат нещо сега за него, а да беше преди изстрела, когато пристигнахме тук, щяхте да кажете просто: страхливец, изплаши се от пистолета и няма защо да го слушаме. Господа — възкликнах аз изведнъж от все сърце, — погледнете наоколо Божиите дарове: небе ясно, въздух чист, тревичка нежна, птички, природа прекрасна и безгрешна, а ние, само ние безбожни и глупави не разбираме, че животът е рай, защото, стига само да поискаме да разберем, и раят веднага ще настане с цялата си хубост, ние ще се прегърнем и ще заплачем…“ Исках още да продължа, но не можах, дъх не можех да си поема, сладостно, младежки някак се почувствувах, а в сърцето ми такова щастие, каквото не съм усещал никога в живота си. „Всичко това е благоразумно и благочестиво, казва ми противникът, и във всеки случай вие сте оригинален човек.“ — „Смейте се — смея се и аз, — а после и вие самият ще ме похвалите.“ — „Че аз съм готов и сега, казва, да ви похваля, моля ви се, ще ви подам ръка, защото изглежда, че вие сте наистина искрен човек.“ — „Не — казвам, — сега не, после, когато стана по-добър и заслужа вашето уважение, тогава ми подайте ръка — добре ще направите.“ Върнахме се в къщи, секундантът ми се кара из целия път, пък аз го целувам. Веднага всичките ми другари чули, събраха се да ме съдят същия ден: „мундира съм бил опетнил, нека си подам оставката“. Явиха се и защитници. „Все пак, казват, издържал е изстрела.“ — „Да, но го е дострашало от други изстрели и поискал прошка на бариерата.“ — „Да беше го дострашало от изстрелите — възразяват защитниците ми, — щеше най-напред да стреля със своя пистолет, преди да моли за прошка, а той го хвърлил в гората още пълен, не, тука има нещо друго, оригинално.“ Слушам аз, весело ми е, като ги гледам. „Прелюбезни мои — казвам — приятели и другари, не се безпокойте за подаването на оставката, защото аз вече направих това, подадох си оставката днес сутринта в канцеларията, и когато я получа, веднага отивам в манастир, затова си подавам оставката.“ Щом казах това, всички до един се разсмяха високо: „Че да беше съобщил още отначало, е, сега всичко се обяснява, монах не се съди.“ Смеят се, не мирясват, и не на подбив, а така, ласкаво се смеят, весело, обикнаха ме изведнъж всички, дори най-яростните ми обвинители, и после целия този месец, докато получих оставка, все едно на ръце ме носеха: „Ах ти, монах“ — ми викат. И всеки ще ми каже ласкава дума, почнаха да ме разубеждават, дори да ме жалят: „Какво правиш!“ — „Не казват, той е храбър, той е издържал изстрела и е можел да стреля и със своя пистолет, но предишната вечер е сънувал сън да стане калугер, затова го е направил.“ Почти същото стана и сред градското общество. По-рано много не ме забелязваха, само ме приемаха радушно, а сега изведнъж всички научиха и почнаха да ме канят, присмиват ми се, а ме обичат. Тук ще отбележа, че макар тогава всички гласно да говореха за нашия дуел, но началството покри тази работа, защото моят противник беше близък роднина на нашия генерал, а тъй като всичко мина без кръв и сякаш на шега, пък и аз накрая си подадох оставката, наистина обърнаха нещата на шега. И почнах тогава гласно и без страх да говоря, въпреки техния смях, защото все пак не беше злобен смях, а добър. А всичките тези разговори ставаха повечето на вечеринки в дамско общество, жените тогава повече обикнаха да ме слушат и караха мъжете да ме слушат. „Че как може аз да съм виновен заради всички — смее ми се всеки в очите, — е, мога ли например да съм виновен заради вас?“ — „Че как — отговарям — ще го проумеете, след като целият свят отдавна вече е тръгнал по друг път и същинската лъжа смятаме за истина, та и от другите искаме същата лъжа? Ето, аз веднъж в живота си взех, че постъпих искрено, и какво — станах за всички ви като юродив: макар и да ме обикнахте, но все пак — казвам — ми се присмивате.“ — „Че как да не