Братя Карамазови
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Подвързачов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братя Карамазови». Краткое содержание книги:
Мълча аз.
— А как да се разделя с тях, да ги оставя навеки? Навеки, да, навеки!
Седя аз, мълком шепна молитва. Изправих се най-после, достраша ме.
— Е, какво? — гледа ме той.
— Идете — казвам, — обявете на хората. Всичко ще мине, само истината ще остане. Децата ще разберат, когато пораснат, колко великодушие е имало във вашата решителност.
Отиде си тогава като че наистина решен. Но все пак повече от две седмици след това идва при мене всяка вечер, все се подготвяше, все не можеше да се престраши. Измъчи ми сърцето. Ту дойде твърд и приказва с умиление:
— Знам, че ще настъпи рай за мен, веднага ще настъпи, щом съобщя. Четиринадесет години бях в ад. Искам да изстрадам това. Ще приема страданието и ще почна да живея. С неправдата ще извървиш света, но не можеш да се върнеш. Сега не само ближния си, но и децата си не смея да обичам. Господи, та децата ще разберат може би какво ми е струвало моето страдание и няма да ме осъдят! Господ не е в силата, а в истината.
— Ще разберат целия ви подвиг — казвам му, — ако не сега, после ще разберат, защото сте служили на истината, на висшата истина, неземната…
И си отива като че утешен, а на другия ден пак идва, озлобен, блед и казва насмешливо:
— Всеки път, когато влизам при вас, вие ме гледате с такова любопитство: „Значи, още не си обявил?“ Почакайте, не ме презирайте много. Не е толкова лесно то, както на вас ви се струва. А може и изобщо да не го направя. Няма да отидете тогава да ме издадете, нали?
А аз не да го гледам с неразумно любопитство, ами чак се страхувам да вдигна очи към него. Измъчен бях до болест и душата ми беше пълна със сълзи. Загубих дори съня си нощем.
— Току-що идвам — продължава той — от жена си. Разбирате ли вие какво е това жена? Дечицата, когато излизах, ми извикаха: „Довиждане, папа, върнете се по-скоро да четем заедно «Детское чтение»“. Не, не го разбирате! Чужда беда не учи на ум.
И очите му засвяткаха, устните му затрепериха. Изведнъж удари по масата с юмрук, та чак всичко на масата подскочи — такъв мек човек, за пръв път му се случваше.
— Но необходимо ли е — извика, — трябва ли? Никой не беше осъден, никого не пратиха на заточение заради мен, слугата почина от болест. А за проляната кръв бях наказан с мъчения. Пък и изобщо няма да ми повярват, на никакви мои доказателства няма да повярват. Трябва ли да се издам, трябва ли? За пролятата кръв съм готов да се мъча до края на живота си, само да не съсипвам жена си и децата. Ще бъде ли справедливо да ги погубя заедно със себе си? Не бъркаме ли? Къде е истината? Пък и ще видят ли истината онези хора, ще я оценят ли, ще я почетат ли?
„Господи — казвам си, — за хорската почит мисли в такава минута!“ И толкова жалко ми стана тогава за него, че, струваше ми се, аз самият бих споделил участта му, само да мога да го облекча. Гледам го — той като обезумял. Ужасих се, като разбрах, не вече с ума си, а с живата си душа, какво струва такава решителност.
— Решавайте съдбата ми! — извика той пак.
— Идете и кажете — пошепнах аз. Не ми остана глас, но го пошепнах твърдо. Взех тогава от масата Евангелието, руския превод, показах му от Йоана глава XII, стих 24:
„Истина, истина ви казвам; ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само, ако ли умре, принася много плод.“ Този стих бях прочел точно преди да дойде.
Той прочете.
— Вярно е — казва, но се усмихва горчиво. — Да, в тези книги — казва, след като помълча — ужасни работи се срещат. Лесно е да ти ги навират под носа. И кой ги е писал, мигар хора?
— Дух свети ги е писал — казвам.
— Лесно ви е да дрънкате — усмихна се пак, но вече почти с омраза.
Взех книгата пак, разтворих на друго място и му посочих: „До евреите“, глава X, стих 31. Той прочете: „Страшно е да попадне човек в ръцете на живия Бог.“193
Прочете го и направо отблъсна книгата. Чак целият затрепера.
— Страшен стих — казва, — няма що, добре го избрахте. — Стана от стола. — Е — казва, — прощавайте, може и да не дойда повече… ще се видим в рая. Значи, четиринадесет години, откакто вече съм „попаднал в ръцете на живия Бог“ — ето, значи, как се наричат тези четиринадесет години. Утре ще помоля тези ръце да ме пуснат…
Исках да го прегърна и да го целуна, но не посмях — така му беше изкривено лицето и ме гледаше мрачно. Излезе. „Господи — помислих си, — къде отива този човек!“ Паднах тогава на колене пред иконата и заплаках за него пред пресветата Богородица, бързата застъпница и помощница. Мина половин час, откак в сълзи се молех, а вече беше късна нощ, към дванадесет часа. Изведнъж гледам, отваря се вратата и той пак влиза. Изумих се.
193
… „страшно е да попадне човек в ръцете на живия Бог“. — Послание на св. ап. Павел до евреите, 10; 31. — Бел. С.Б.