Братя Карамазови

— Току-що идвам — продължава той — от жена си. Разбирате ли вие какво е това жена? Дечицата, когато излизах, ми извикаха: „Довиждане, папа, върнете се по-скоро да четем заедно «Детское чтение»“. Не, не го разбирате! Чужда беда не учи на ум.

И очите му засвяткаха, устните му затрепериха. Изведнъж удари по масата с юмрук, та чак всичко на масата подскочи — такъв мек човек, за пръв път му се случваше.

— Но необходимо ли е — извика, — трябва ли? Никой не беше осъден, никого не пратиха на заточение заради мен, слугата почина от болест. А за проляната кръв бях наказан с мъчения. Пък и изобщо няма да ми повярват, на никакви мои доказателства няма да повярват. Трябва ли да се издам, трябва ли? За пролятата кръв съм готов да се мъча до края на живота си, само да не съсипвам жена си и децата. Ще бъде ли справедливо да ги погубя заедно със себе си? Не бъркаме ли? Къде е истината? Пък и ще видят ли истината онези хора, ще я оценят ли, ще я почетат ли?

„Господи — казвам си, — за хорската почит мисли в такава минута!“ И толкова жалко ми стана тогава за него, че, струваше ми се, аз самият бих споделил участта му, само да мога да го облекча. Гледам го — той като обезумял. Ужасих се, като разбрах, не вече с ума си, а с живата си душа, какво струва такава решителност.

— Решавайте съдбата ми! — извика той пак.

— Идете и кажете — пошепнах аз. Не ми остана глас, но го пошепнах твърдо. Взех тогава от масата Евангелието, руския превод, показах му от Йоана глава XII, стих 24:

„Истина, истина ви казвам; ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само, ако ли умре, принася много плод.“ Този стих бях прочел точно преди да дойде.

Той прочете.

— Вярно е — казва, но се усмихва горчиво. — Да, в тези книги — казва, след като помълча — ужасни работи се срещат. Лесно е да ти ги навират под носа. И кой ги е писал, мигар хора?

— Дух свети ги е писал — казвам.

— Лесно ви е да дрънкате — усмихна се пак, но вече почти с омраза.

Взех книгата пак, разтворих на друго място и му посочих: „До евреите“, глава X, стих 31. Той прочете: „Страшно е да попадне човек в ръцете на живия Бог.“193

Прочете го и направо отблъсна книгата. Чак целият затрепера.

— Страшен стих — казва, — няма що, добре го избрахте. — Стана от стола. — Е — казва, — прощавайте, може и да не дойда повече… ще се видим в рая. Значи, четиринадесет години, откакто вече съм „попаднал в ръцете на живия Бог“ — ето, значи, как се наричат тези четиринадесет години. Утре ще помоля тези ръце да ме пуснат…

Исках да го прегърна и да го целуна, но не посмях — така му беше изкривено лицето и ме гледаше мрачно. Излезе. „Господи — помислих си, — къде отива този човек!“ Паднах тогава на колене пред иконата и заплаках за него пред пресветата Богородица, бързата застъпница и помощница. Мина половин час, откак в сълзи се молех, а вече беше късна нощ, към дванадесет часа. Изведнъж гледам, отваря се вратата и той пак влиза. Изумих се.