Обречен на мълчание
- Автор: Демилль Нельсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Люба Енчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Обречен на мълчание». Краткое содержание книги:
Сега обаче Бен Тайсън е преследван от медиите, от военната прокуратура и от кошмара, който той се опитва да забрави. Застрашени са семейството, кариерата и чувството му за достойнство.
И само една жена е в състояние да разкрие истината за неговото минало — и да го освободи.
Тайсън седна.
— Какво, за Бога… — възкликна Марси.
— Наистина, за Бога! Каква свиня!
— Кой?
— В това е въпросът — отвърна Тайсън.
— Този човек шпионираше ли те?
— Предполагам, че можеш да го наречеш и така. — Тайсън допи виното си. — Е, това бе един добър урок за тебе. Внимавай с кого говориш.
— Всичко това е много странно — въздъхна дълбоко Марси.
— Амин. — Тайсън погледна часовника си. — Трябва да се обадя по телефона. На този новия ми адвокат, Корва. — Той стана. — Няма да се бавя повече от десет минути. Поръчай кафе и десерт.
— Искам да си сложим телефон в квартирата — каза тя.
— Обади се да го поръчаш утре.
— Не мога. Нямам телефон.
Той се усмихна и излезе от трапезарията. Тайсън подмина телефонните кабинки и се насочи към изхода. Беше се обадил по телефона по-рано през деня и не на адвоката си, а на „Америкън Инвестигейтър“.
Той пресече каменната алея. Все още мокра от падналия вечерта дъжд и отвори тежката дъбова врата на музея с ключа си. Влезе и остави вратата лека открехната. Слабата светлина на охранителната система осветяваше манекените, облечени с униформи, препасани със саби и с пушки на рамо, които превръщаха залата в зловещо място. Тайсън отново си погледна часовника. Откъм вратата се чу някакъв звук, последван от леко поскърцване при отварянето й.
— Влезте — каза Тайсън.
На каменната алея пред вратата стоеше някакъв човек, който влезе в залата.
— Господин Тайсън?
— Точно така. Господин Джоунс?
— Да. — Уоли Джоунс остана до вратата и огледа затъмненото помещение.
Тайсън го наблюдаваше как стои на вратата и силуетът му се откроява на светлината на Офицерския клуб от другата страна на алеята. Той беше набит, носеше развлечена памучна фанелка и тънък панталон в същия стил. На рамото му висеше кожена чанта. Тайсън не можеше да види ясно лицето му, но изглежда мъжът бе на четирийсет и няколко години.
— Влезте и затворете вратата — нареди Тайсън. Джоунс направи още една крачка навътре към залата, но не затвори вратата.
— Тук ли искате да говорим?
— Да. Там отзад имам кабинет.
— Искате да ми разкажете вашата версия за станалото?
— Така казах на редактора ви.
— Чудесно. Много добре. Точно това желаехме през цялото време. Вашата версия за случилото се. Никога не сме искали да бъдем пристрастни. Никой не е искал да отправя злобни нападки и клевети срещу вас. Най-малкото пък аз. Бях в Корея. Повечето от читателите ни са патриоти. Нали разбирате? Така, че ще излезе хубав материал.
— Ще ми се да ви разкажа как бях измамен от армията. Но ако читателите ви са с патриотична нагласа, може би няма да искате да го публикувате.
— О, ще го публикуваме! Ще публикуваме каквото и да кажете.
— Добре. Последвайте ме. — Тайсън се обърна и направи няколко крачки. Погледна назад през рамото си и подхвърли: — Насам.
— Хей, сам ли сте? — каза с нервен смях Джоунс.
— Да. А вие?
— Също. Вижте, защо да не излезем навън? Да идем на някое обществено място, където няма да бъдем обезпокоявани. Да се разходим надолу към брега.
— Не искам да ме виждат, че говоря с вас — отвърна му Тайсън. — Но… добре. Само да си взема бележките. — Той се отдалечи към потъналите в мрак ниши на музея, свали обувките си, и хванал ги в ръцете си, заобиколи и се озова при вратата зад гърба на Джоунс.
— Готов ли сте?
Джоунс подскочи от изненада и се обърна.
— О, Господи!. Уплашихте ме…
Тайсън нанесе мощен удар в слънчевия възел на Уоли Джоунс. Джоунс се преви, а Тайсън заби коляното си в лицето му, при което почувства и чу как носът на мъжа се счупи. Джоунс залитна назад, преви се на две и се хвана с едната ръка за корема, а с другата за лицето. Тайсън отново си обу обувките и яростно го изрита отзад, след което Джоунс се просна на каменния под, стенейки от болка.
Тайсън чу някакъв звук зад гърба си и се обърна. Заслепи го светкавица, последва я друга. Той се втурна навън от музея към фотографа, който го снима още веднъж, преди да се обърне и да побегне. Тайсън хукна след него.
Внезапно иззад ъгъла на музея се появиха двама мъже в анцузи. Един от тях сграбчи фотографа през раменете, другият издърпа фотоапарата от ръцете му, разби го върху камъните, след което тръгна към Тайсън. Тайсън зае отбранително положение и зачака.
Мъжът стигна до отворената врата на музея и освети с фенерче тялото на Уоли Джоунс, проснато на пода на залата. Светлината очерта локвичка кръв, която започваше да се оформя около лицето на Джоунс. Мъжът обърна фенерчето към Тайсън и му светна в очите.
— Просто остани на място и дръж ръцете си така, че да мога да ги виждам — каза той.