Шутът на кралицата

— Как ще отговорите на обвинението? — попита ме епископ Бонър.

— Не съм извръщала поглед от вдигането на нафората… — подхванах, с уморен и безнадежден глас. Ако Джон Дий не смяташе да ме подкрепи, тогава дори само това обвинение беше достатъчно да ме осъдят на смърт. А започнеха ли да разследват пътуването ми из Европа и семейството на годеника ми, щях да бъда разкрита като еврейка и това щеше да означава смърт за мен, за баща ми, за Даниел, за неговото семейство и техните приятели — мъже и жени, които дори не познавах, семейства в Лондон, в Бристол, в Йорк.

— О! Това е просто зъл умисъл — каза нетърпеливо Джон Дий.

— Моля? — каза епископът.

— Злонамерено оплакване — каза рязко Джон Дий и отблъсна регистъра. — Наистина ли мислят, че имаме време за клюките на прислужниците? От нас се очаква да изкореняваме ереста, а те ни занимават с кавгите на придворните дами.

Епископът хвърли поглед към документа.

— Съчувствие към еретици? — запита той. — Това е достатъчно за изгаряне.

Джон Дий вдигна глава и се усмихна уверено на господаря си.

— Тя е юродива — каза той, в гласа му се долавяше смях. — Нейната задача в живота е да задава въпросите, които никой човек с ума си не би задал. Тя говори безсмислици, от нея се очаква да говори безсмислици, нима трябва да искаме от нея да отговаря за това, че пее безсмислени песнички и реди глупави рими? Мисля, че е редно да изпратим много строго писмо, за да съобщим, че няма да се оставим да ни правят за смях с безсмислени обвинения. Няма да позволим да ни използват за уреждане на съперничествата между слугите. Ние преследваме врагове на страната, не изтезаваме малоумни момичета.