Петдесет нюанса освободени
- Автор: Джеймс Е. Л.
- Серия: Петдесет нюанса сиво #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Гергана Дечева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Петдесет нюанса освободени». Краткое содержание книги:
Сега двамата имат всичко – любов, страст, интимност, богатство и целия живот пред себе си. Но Ана знае, че няма да е лесно да обича своя господин Петдесет нюанса, а връзката им ще ги изправи пред предзвикателства, за които не са подозирали. Ще се наложи Ана да свикне с разточителния стил на живот на Крисчън, без да пожертва своята индивидуалност. А Крисчън ще трябва да преодолее нуждата си от контрол и да пребори демоните от мъчителното си минало.
И когато изглежда, че двамата заедно ще преодолеят всички пречки, лошият късмет, злобата и съдбата ще се обединят, за да сбъднат най-дълбоките страхове на Ана.
През цялата сутрин проверявах пощата си с надежда да има нещо от Крисчън. Нищо. И колкото повече време минаваше, толкова повече ми се изясняваше, че той няма да ми се обади и че е много ядосан. „Е, добре, и аз съм ядосана“. Хвърлих се с такъв плам да работя, че спрях чак на обяд да хапна един сандвич със сьомга и сирене. Почувствах се удивително по-добре.
В пет часа със Сойър тръгнахме към болницата, за да видя Рей. Сойър беше прекалено внимателен и това ме дразнеше. Когато наближихме болницата, пак почна да ме пита дали искам чай или нещо друго.
Рей седеше в леглото и четеше списание. Беше обръснат и изглеждаше съвсем нормално.
- Здрасти Ани!
- О, татко... - Хукнах към него и съвсем не в негов стил той разпери ръце и ме прегърна.
- Ани? - прошепна. - Какво има? - Държеше ме здраво в прегръдката си.
Осъзнах колко рядко се бе случвало това. Защо така? Може би затова обичах да се катеря в скута на Крисчън и да се гуша там.
След малко седнах на стола до леглото му, а той се намръщи и каза:
- Кажи на старчето си.
Поклатих глава. Не биваше да го обременявам точно сега.
- Няма нищо, татко. Изглеждаш много добре. - Хванах ръката му.
- И не само изглеждам. - И се усмихна.
- Татко, така се радвам, че се оправяш!
- И аз се радвам, Ани. Още повече, че искам съвсем скоро да имам поне няколко внучета.
Погледнах го с недоумение. „Мамка му! Да не би да е узнал?“ И пак започнах да преглъщам сълзите.
- Разбирате ли се с Крисчън?
- Скарахме се - прошепнах. Опитах се да изцедя гласа през буцата в гърлото си. - Но ще се разберем. Всичко ще е наред.
Той кимна и каза уверено:
- Той е добър човек.
- Да, знам. Какво казаха лекарите? - Изобщо не исках да говорим за мъжа ми. Той беше... болна тема.
Когато се прибрах в „Ескала“, Крисчън го нямаше.
- Господин Грей се обади и каза да ви предам, че ще работи до късно тази вечер - каза госпожа Джоунс някак извинително.
- Благодаря.
„Защо не ми го каза той?“ Господи, това цупене ставаше вече нелепо. Тая сръдня стигна до небесата. Сетих се за скандала по повод клетвите за сватбата и кошмарната му криза. Но в случая не бях ли аз засегнатата страна?
- Какво да ви приготвя за вечеря? - попита госпожа Джоунс, без да ме пита искам ли, не искам ли: очите й ме гледаха непоколебимо.
- Паста. С твоя сос болонезе.
- Ей сега ще го приготвя. И, Ана... трябва да знаете, че господин Грей беше откачил тази сутрин. Помисли, че сте си тръгнали, и си беше изгубил ума.
В девет все още го нямаше. Седях на бюрото си в библиотеката и се чудех къде е. Обадих се.
- Да? - Гласът му беше хладен.
- Здрасти.
Усетих как си пое дъх.
- Здрасти - каза по-тихо.
- Ще се прибираш ли?
- По-късно.
- В офиса ли си?
- Да. Къде да съм?
„С нея?“
- Ще те оставя да работиш тогава.
Стояхме в двата края на опъната между нас тиха линия, по която минаваше само непоносимото напрежение.
- Лека нощ, Ана - каза най-сетне той.
- Лека нощ, Крисчън.
Той затвори.
„О, по дяволите“. Гледах телефона и не знаех какво да направя. „Какво се очаква от мен? Няма да му позволя да ме прегази този път!“ Да, разбирах, че е ядосан, и с право. Както и аз. Но фактите си бяха факти. Не аз бях хукнала да разправям на не знам кой си какво става в живота ми. Исках Крисчън да признае, че това не е начинът да се държи нито с мен, нито с никого.
Облегнах се, загледана в масата за билярд, и си спомних за онези хубави времена, когато играхме снукър. Сложих ръка на корема си. „Може би е наистина прекалено рано. Може би не му е писано да оцелее“. И докато тази мисъл минаваше през главата ми, цялото ми подсъзнание пищеше: „Не!“ Ако направех аборт, после никога нямаше да си простя, нямаше да простя и на него. „О, Точице, какво направи с нас?“ Не можех да се изправя лице в лице и с Кейт. Всъщност не исках да говоря с никого. Изпратих й съобщение, че скоро ще й се обадя.
В единайсет едва си държах очите отворени. Предадох се и бавно тръгнах към старата си стая. Свих се под завивката, зарових лице във възглавницата и най-сетне изплаках всичко, което бях трупала, цялата печал на света в силни, нечовешки, непристойни за една дама стенания.
Събудих се с натежала глава. Свежото есенно утро надничаше през прозорците. Погледнах часовника. Седем и половина. Първата ми мисъл... „Къде е Крисчън?“ Седнах и се огледах. На пода до леглото лежеше сребристосивата му вратовръзка. Любимата ми. Не беше тук, когато си лягах. Вдигнах я, огледах я и започнах да галя копринената материя. Вдигнах я и я сгуших до лицето си. Бил е тук и ме е гледал как спя. И пламъчето на надеждата -малко, неуверено и слабо - заблещука с поклащаща се светлинка в сърцето ми.