Покани ме да вляза
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Покани ме да вляза». Краткое содержание книги:
— Но без глупости, нали? За всичко можеш да разчиташ на нас, знаеш го.
— Да, да. Не, не.
Долу пред входа се спря за миг, погледна към слънцето, спряло над върха на един бор.
Никога повече няма да мога… слънцето…
Смъртта на Виргиния, начинът, по който бе умряла, тежеше като олово в гърдите му на мястото, където преди беше сърцето му, превиваше го с бремето си. Следобедната светлина навън му се виждаше като подигравка. Минувачите, които се движеха спокойно под слънцето… подигравка. Гласовете. Говореха си за ежедневни неща, сякаш нямаше опасност… Навсякъде, по всяко време…
И вас може да нападне.
До будката стоеше някакъв човек, подпрян пред прозорчето, говореше си с продавача. Лаке видя как от небето пада нещо черно, вкопчва се в гърба му…
По дяволите…
Спря се пред изложените вестници, премигна, помъчи се да види ясно снимката най-отпред. Ритуалният убиец. Лаке изсумтя презрително. Нали знаеше каква е истината. Но…
Разпозна лицето. Това беше…
В китайския. Онзи, дето… го почерпи с уиски. Как така…
Той пристъпи напред, разгледа снимката по-внимателно. Ами да. Определено беше той. Същите събрани очи, същите… Лаке сложи ръка на устата си, притисна устни с пръсти. Картините се завихриха, опита се да ги осмисли.
Бе седял да се черпи с убиеца на Йоке. Убиецът на Йоке бе живял съвсем близо до него, едва ли не в съседния вход. Поздрави го на няколко пъти, дори…
Но той не беше извършителят, нали…
Глас. Каза нещо.
— Здрасти, Лаке. Да не ти е познат?
Продавачът и онзи отвън го гледаха. Отвърна „да“ и продължи към двора си.
Светът изчезна. Виждаше входа, от който бе излизал този човек. Затъмнените прозорци. Ще проучи тая работа. Ще я проучи.
Краката му добиха сила, гръбнакът му се изправи, оловото стана камбана, тревожните й удари разтърсваха тялото му.
Ето ме, идвам. Сега ще видиш ти! Идвам.
Влакът спря на Рокста, а Оскар беше прехапал устни от нетърпение, паника; стори му се, че вратите останаха отворени твърде дълго. Когато високоговорителите избръмчаха, той дори си помисли, че машинистът ще обяви престой тук, но — ВНИМАНИЕ, ВРАТИТЕ СЕ ЗАТВАРЯТ — и влакът потегли от станцията.
Нямаше никакъв друг план, освен да предупреди Ели: всеки по всяко време можеше да се обади в полицията и да съобщи, че е видял човека. В Блакеберг. В този блок. В този вход. В този апартамент.
Какво ще стане, ако полицията… ако разбият вратата… банята…
Влакът затрополи по моста и Оскар погледна през прозореца. Долу, при „будката на любовника“ видя двама и полузакрити зад единия, мярна вестници със снимката. Единият човек бързо си тръгна от будката.
Който и да е. Всеки би могъл да знае. Той може да знае.
Още когато влакът започна да забавя ход, Оскар вече беше застанал до вратата и пъхна пръсти между гумените ленти, сякаш по този начин щеше да се отвори по-бързо. Опря горещото си чело на стъклото, то приятно го охлади. Спирачките заскърцаха, а машинистът трябва да се бе заплеснал, защото едва сега прозвуча:
СЛЕДВАЩА СТАНЦИЯ „БЛАКЕБЕРГ“.
Йони стоеше на перона. С Томас.
Не. Не, не, не! Махайте се!
Щом влакът спря с поклащане, погледите на Оскар и Йони се срещнаха. Йони опули очи и каза нещо на Томас точно когато със свистене се отваряха вратите.
Оскар се напрегна, изхвърча навън и се втурна да тича.
Томас вдигна дългия си крак, спъна го и той падна по очи, одра си дланите о пода на перона. Йони го възседна.
— Бързаш ли за някъде?
— Пусни ме! Пусни ме!
— Че защо?
Оскар затвори очи, сви юмруци. Пое си няколко пъти въздух, доколкото бе възможно с тежестта на Йони върху гърба му, и рече в посока към бетонния под:
— Правете каквото ще правите. И ме пуснете.
— Добре.
Хванаха го за ръцете, вдигнаха го на крака. Оскар видя часовника на станцията. Два и десет. Стрелката на секундите се движеше насечено по циферблата. Оскар стегна мускулите на лицето и корема си, за да стане на камък, неуязвим за ударите.
Само да стане бързо.
Започна да се съпротивлява едва когато разбра какво са намислили. Само че и двамата по някакво безмълвно споразумение бяха извили назад ръцете му и при всяко движение той изпитваше чувството, че ще се счупят. Избутаха го до другия край на перона.