Покани ме да вляза
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Покани ме да вляза». Краткое содержание книги:
Защо го правеше — да, точно това се канеше да го попита Морган, когато стигнаха вратите на интензивното, бутнаха ги и зърнаха Лаке в дъното на коридора. Седеше в кресло само по долни гащи. Ръцете му стискаха страничните облегалки, а той се взираше в стаята отсреща — там трескаво влизаха и излизаха някакви хора.
Морган подуши въздуха.
— Мамка му, да не ги кремират още тук? — и се засмя. — Проклетите умерени. Сигурно са мерки за намаляване на разходите. Нека болницата има грижата за…
Млъкна, когато стигнаха до Лаке. Лицето му беше прежълтяло, очите — зачервени, невиждащи. Морган усети нещо нередно и остави Лари да започне. Него не го биваше за такива работи.
Лари се приближи до Лаке, сложи ръка на рамото му.
— Здравей, Лаке. Как си?
Суетня в съседната стая. Прозорците, които се виждаха от вратата, зееха широко отворени, но въпреки това в коридора се усещаше кисела миризма на пепел. В стаята беше задимено и някакви хора си говореха на висок глас, жестикулираха. Морган долови думите „отговорност на болницата“ и „трябва да се помъчим да“…
Нататък не чу, защото Лаке извърна глава, втренчи се в тях, все едно бяха двама непознати, и каза:
— … Трябваше да се досетя…
Лари се надвеси над него.
— За кое е трябвало да се сетиш?
— Че ще се случи.
— Какво се е случило?
Очите на Лаке се проясниха, той погледна към стаята, която плуваше в мъгла и беше като неистинска, и отвърна просто:
— Тя изгоря.
— Виргиния?
— Да. Тя изгоря.
Морган направи няколко крачки към стаята, надзърна вътре. Пресрещна го възрастен мъж с авторитетен вид.
— Извинете, но това тук не е цирк.
— Не, не. Аз само…
Морган беше на път да изтърси нещо остроумно, например, че си търси боата, но се въздържа. Във всеки случай бе успял да види. Две легла. Едното с намачкани чаршафи и изритано настрана одеяло, сякаш някой бе изскочил от него много бързо.
Другото бе покрито с дебело тъмносиво одеяло от долния край чак до възглавницата. Дървената табла в горната част на леглото бе потъмняла от черни сажди. Под одеялото се различаваха очертанията на невъобразимо слаб човек. Глава, гръден кош, таз — единствено това се виждаше. Останалите очертания бяха като гънки по самата завивка.
Морган разтърка очи с такава сила, че очните му ябълки потънаха някой и друг сантиметър навътре в черепа.
Вярно е. По дяволите, вярно е!
Огледа се в коридора с кого да сподели изумлението си. Забеляза старец, подпрян на количка за ходене, за която бе закачена система. Той също опитваше да надзърне в стаята. Морган направи крачка към него.
— К’во гледаш, дядка? Искаш ли да ти сритам проходилката?
Старецът тръгна да отстъпва назад стъпка по стъпка. Морган сви юмруци, овладя се. После си спомни нещо, което бе видял в стаята, завъртя се рязко и се върна там.
Онзи, който преди малко го бе изгонил, тъкмо излизаше.
— Извинете, но…
— Да, да, да… — Морган го избута от пътя си — Само да взема дрехите на авера, ако няма проблем. Или си мислите, че трябва да седи отвън гол цял ден, а?
Човекът скръсти ръце, остави го да мине.
Морган събра дрехите на Лаке от стола до разбутаното легло и хвърли поглед към другото. Изпод одеялото се подаваше обгоряла ръка с разтворени пръсти. Беше неразпознаваема, но той позна пръстена. Златен със синьо камъче, пръстенът на Виргиния. Преди да извърне глава, Морган успя да забележи, че китката бе пристегната с кожен ремък.
Човекът стоеше на вратата със скръстени ръце.
— Доволен?
— Не. Защо, по дяволите, е вързана?
Онзи само поклати глава.
— Може да предадеш на приятеля си, че от полицията ще дойдат всеки момент и вероятно ще искат да разговарят с него.
— Че защо?
— Не знам. Аз не съм полицай.
— Така ли? Да не повярваш.
С общи усилия успяха да облекат Лаке в коридора и тъкмо приключваха, когато пристигнаха двама комисари. Лаке не беше контактен, но сестрата, която бе вдигнала щорите, се владееше поне дотолкова, че да ги увери: той нямал нищо общо с цялата работа. Още спял, когато… се започнало.