Покани ме да вляза

Зад щанда стоеше нисък възпълен мъж с усмивка, която Оскар би определил като „угодническа“, ако знаеше тази дума.

— Така… нещо специално ли търсим?

Оскар знаеше, че кубчетата са до касата, и си беше подготвил план.

— Да. Търся боички. За калаени войничета.

— Да! — човекът посочи редиците миниатюрни бурканчета, наредени зад него.

Оскар се наведе напред, подпря пръстите на едната си ръка на щанда точно пред кубчетата, с палеца придържаше отворена раницата си. Престори се, че търси сред цветовете.

— Златиста. Имате ли?

— Златиста, разбира се.

Щом се обърна, Оскар дръпна едно кубче, пусна го в раницата и едва успя да върне ръката си в същата позиция, когато човекът сложи две бурканчета на щанда. Сърцето на Оскар помпаше горещина към бузите и ушите му.

— Матова или металик?

Продавачът го погледна и Оскар усети как цялото му лице се е превърнало в предупредително табло, на което светеше: „Аз съм крадец“. За да не бие на очи с руменината си, той се наведе над боичките и отвърна:

— Металик… май е по-хубава.

Имаше двайсет крони. Боята струваше деветнайсет. Продавачът му я подаде в малко пликче, което той смачка в джоба на якето си, за да не си отваря раницата.

Навън изпита обичайната еуфория, но по-силна от друг път. Тръгна си като освободен роб, току-що избавен от веригите си. Не издържа, притича до паркинга и скрит между две коли, отвори опаковката и извади кубчето.

Беше доста по-тежко от неговия фалшификат. Редичките се плъзгаха като по сачмени лагери. Може би си бяха сачмени лагери? Хм, нямаше намерение да го разглобява, за да провери, рискуваше да го развали.

Опаковката се превърна в грозна кутийка от прозрачна пластмаса, след като вече бе извадил кубчето, и той я хвърли в кофа за боклук на излизане от паркинга. Беше по-добре само така. Прибра кубчето в джоба на якето си, за да може да си го гали, да усеща тежестта му в ръката си. Беше хубав подарък, прекрасен… подарък за сбогом.

Спря се в метростанцията.

Ами ако Ели си помисли… че аз…

Да. Че той, като му прави подарък, всъщност му показва, че е съгласен със заминаването му. Ето ти подарък за сбогом и прав ти път. А не беше така. Никак не му се искаше да…

Плъзна поглед и видя павилиона за вестници. „Експресен“. На цялата първа страница имаше голяма снимка на онзи, дето бе живял с Ели.

Оскар отиде и разлисти вестника. Пет страници бяха посветени на лова в гората Юдарнскуген… ритуалния убиец… подробности за миналото му и после: още една страница, където бе отпечатана снимката. Хокан Бенгтсон… Карлстад… неизвестно местонахождение в продължение на осем месеца… умоляват се гражданите… ако някой е виждал…

Сърцето му се сви от тревога.