Покани ме да вляза
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Покани ме да вляза». Краткое содержание книги:
Едва не се блъсна в един полицай на влизане. Онзи разпери ръце, хвана го.
— Охо. Ама че бързаш!
Оскар онемя. Полицаят го пусна, погледна го… подозрително?
— Тук ли живееш?
Оскар кимна. Никога преди не беше виждал този полицай. Определено изглеждаше симпатичен. Не. Имаше лице, което Оскар при други обстоятелства би сметнал за симпатично. Полицаят се почеса по носа и каза:
— Ами, знаеш ли, тук… се е случило нещо. В другия вход. Та обикалям да поразпитам дали някой не е чул нещо. Или видял.
— Кой… кой вход?
Полицаят посочи с глава входа на Томи и внезапната паника на Оскар се стопи.
— Ей там. Не във входа, а в мазето. Случайно да си чул или забелязал нещо наоколо. Тия дни?
Оскар поклати глава. Мислите му се вихреха в такъв хаос, че всъщност не мислеше за абсолютно нищо, но подозираше, че страхът изригва от очите му, съвсем видим за полицая. И той наистина се наведе, погледна го изпитателно.
— Всичко наред ли е?
— … Да.
— Няма страшно де. То всичко… свърши. Не се бой. Вашите вкъщи ли са?
— Не. Мама. Не.
— Добре. Засега съм тук, така че… може пък да се сетиш, ако си забелязал нещо.
Полицаят му отвори вратата, която беше заградил:
— Заповядай.
— Не, първо само да…
Оскар се обърна и възможно най-непринудено тръгна към входа на Ели. Пътьом се обърна и видя полицая да влиза във входа му.
Хванали са Ели.
Брадичката му затрепери, зъбите му затракаха неясно морзово послание, което усети чак в гръбнака си, когато отвори входната врата на Ели и продължи нагоре по стълбите. Дали са запечатали вратата й?
Кажи ми да вляза.
Вратата беше открехната.
Ако полицаите са били тук, защо са оставили вратата отворена? Така не се прави, нали? Той безшумно я дръпна, промъкна се в антрето. Вътре беше тъмно. Кракът му се удари в нещо. Пластмасова бутилка. Първо помисли, че в нея има кръв, после видя, че е спирт за горене.
Дишане.
Някой дишаше.
Движеше се.
Шумът идваше от коридора при банята. Оскар тръгна напред, предпазливо, крачка по крачка, прехапа устни, за да не му тракат зъбите, и треперенето се пренесе в брадичката, шията, усети го в отскоро набъбналата адамова ябълка. Свърна зад чупката на коридора и надникна към банята.
Не е полицай.
Човек със захабени дрехи бе коленичил до ваната, наведен над нея, Оскар не го виждаше оттук. Зърна само мръсен сив панталон, износени обувки с опрени в пода върхове. Долния ръб на палто.
Това е онзи!
Но той… диша.
Да. Откъм банята се чуваха хрипливи вдишвания и издишвания и Оскар се промъкна по-близо, без да му мисли. Малко по малко пред очите му се откри по-голямата част от банята, той почти се провря вътре и видя какво става.
Лаке не можеше да го направи.
Тялото на дъното на ваната изглеждаше съвсем безпомощно. Не дишаше. Той сложи ръка на гърдите му и установи, че сърцето бие, но само с два-три удара в минута.
Беше очаквал нещо… страховито. Нещо от рода на ужаса, който бе изживял в болницата. А това малко, окървавено човече с вид на парцалена кукла очевидно не би могло даже да се надигне от ваната, камо ли да нарани някого. То беше дете. Ранено дете.
Все едно гледаш как любим човек умира мъчително от рак, а после ти показват ракова клетка под микроскоп. Толкова нищожна.
Това ли? Това нищожно нещо е убило човек? Съсипало сърцето ми?
Той изхлипа, главата му клюмна и се удари във ваната с приглушено изкънтяване. Не можеше. Не. Да убие дете. Спящо дете. Просто не можеше. Въпреки…
Ето защо е оцеляло.
То. То. Не е дете. То.
То се бе нахвърлило на Виргиния… то беше убило Йоке. То. Създанието тук пред него. Създанието, което ще го извърши пак, ще убие други хора. Това създание не е човек. То дори не диша, но все пак сърцето му бие — като… като на животно в зимен сън.
Помислѝ за другите.
Отровна змия сред хората. Да не го убивам само защото в момента изглежда беззащитно?
Но не това го накара да вземе окончателно решение. Случи се, когато отново погледна лицето — лицето с тънък слой кръв — и му се стори, че то… се подсмихна.