Снежния човек

Синята лампа на полицейската кола се носеше бясно по шосето. Седнал до шофьора, Хари слушаше напрегнато свободния сигнал на телефона. Пред огледалото за обратно виждане две миниатюрни фигурки на жени по бански танцуваха в ритъма на отчаяния вой на сирената, докато колата лъкатушеше между автомобилите.

„Моля те, Ракел, вдигни.“

Докато гледаше двете фигурки, Хари си мислеше, че е същият като тях: танцува по чужда свирка, заприличал е на комична фигура във фарс, която винаги се намира на две крачки след събитията, винаги влетява на сцената със закъснение и публиката го посреща със смях.

Повикването беше прекратено, защото Ракел не вдигна.

— Мамка му, мамка му! — изрева той и запрати телефона в предното стъкло.

Той се удари и се свлече върху арматурното табло, а оттам — на пода. Шофьорът и другият полицай отзад се спогледаха в огледалото.

— Изключи сирената — нареди Хари.

Настъпи тишина.

От пода се разнесе звън.

Хари се наведе и светкавично вдигна телефона.

— Ало! — извика той. — Ало! Вкъщи ли си, Ракел?

— Ти как мислиш, щом си говорим по домашния ми телефон! — отвърна тя с нежния си спокоен и бодър глас. — Станало ли е нещо?

— Олег при теб ли е?

— Да, в момента вечеря в кухнята. Чакаме Матиас да се прибере. Какво има, Хари?

— Искам да ме слушаш внимателно, Ракел.

— Плашиш ме, Хари. Всичко наред ли е?

— Веднага сложи веригата на вратата! — извика Хари.

— Добре, добре!

Той чу как тя каза нещо на Олег, после се чу скърцане от стол и момчето явно се втурна към вратата. Гласът ѝ отново се появи в слушалката, но леко разтреперан:

— Искам да знам какво става, Хари.

— Ще ти обясня, но преди това ми обещай, че в никакъв случай няма да пуснеш Матиас в къщата.

— Матиас ли? Ти да не си пил? Нямаш право…

— Матиас е опасен, Ракел. В момента пътувам в полицейска кола заедно с двама колеги. Идваме към вас. После ще разбереш подробностите. Сега искам да погледнеш през прозореца. Какво виждаш?

Макар и да не я виждаше, усети колебанието ѝ. Не каза нищо повече, изчака. Защото изведнъж осъзна, че Ракел винаги му е имала доверие. Щеше да му повярва и сега. Навлязоха в тунела до Нюдален. Снегът, натрупан от двете страни на платното, приличаше на сиво-бял ръб на вълнена дреха.

— Не виждам нищо необичайно — обади се пак Ракел. — Но нямам представа за какво конкретно искаш да огледам.

— За снежен човек — тихо отвърна Хари.

Тя млъкна. Явно разбра защо е всичко това.

— Кажи, че това не се случва наистина, Хари — прошепна умолително тя. — Кажи, че е сън.

Той затвори очи и под клепачите му се появи Бирте Бекер в онова кресло. Да, Ракел имаше право. Приличаше на ужасен сън.