Снежния човек

— Не, той не ми е татко — отсече категорично Олег.

Ракел направо изтръпна.

— Мазето! — извика тя.

— Какво?

— Матиас има ключ и за мазето. Какво ще правим?

— Много просто — отвърна Олег и изпи остатъка от водата в чашата си. — Ще сложиш един от градинските столове под дръжката. Достатъчно високи са, за да не му дадат никакъв шанс да влезе.

— Пробвал ли си го? — изненада се тя.

— Аз не, но Хари го направи веднъж, докато играехме на каубои.

— Не мърдай оттук — нареди тя и тръгна към вратата за мазето.

— Почакай, мамо.

Тя спря.

— Гледах как точно се прави. Нека да отида аз, мамо — предложи Олег.

Тя го погледна. Божичко, колко беше пораснал през последната година! Още малко и щеше да я надмине. Детското в тъмните му очи вече отстъпваше пред бунтарския плам на юношата. Ракел знаеше, че с времето това непокорство ще прерасне в решителност и зрялост.

Тя се поколеба.

— Остави на мен — настоя той.

В гласа му се прокрадна умолителна нотка. Майката разбра колко важно е за него да докаже на какво е способен и да затвърди самочувствието си. Да се опълчи срещу детските си страхове. Да извърши този своеобразен ритуал на възмъжаване. Да заприлича на онзи баща, за когото говореше.

— Само побързай — прошепна тя.

Олег се завтече към мазето.

Ракел застана отново до прозореца и започна да се ослушва за шум от автомобил. Молеше се Хари да дойде пръв. „Колко е тихо“, мина ѝ през ума. Кой знае защо, следващата ѝ мисъл бе „ще стане още по-тихо“.

Въпреки това чу шум. Съвсем слаб. Първо ѝ се стори, че идва отвън. Не, не отвън. Източникът на звука се намираше зад гърба ѝ. Ракел се обърна, но в кухнята нямаше никого. Ето го пак. Глухо тиктакане на часовник. Или потропване с пръст по маса. Масата! Ракел инстинктивно прикова поглед в нея. И разбра откъде идва звукът. Върху масата падаха капки. Бавно вдигна глава нагоре. В средата на белосания таван се бе образувал тъмен кръг. В центъра му висеше прозрачна капка. Откъсна се от тавана и тупна върху масата. Макар да видя ясно полета на капката, звукът я накара да потръпне, сякаш ѝ зашлевиха плесница.

Божичко, водата сигурно идваше от банята! Дали наистина е забравила да спре душа? След като се прибра, Ракел изобщо не се качи на горния етаж. Зае се веднага с вечерята. Явно душът течеше от сутринта. И по всички правила на всеобщата гадост това трябваше да стане точно сега!

Излезе в коридора, хукна по стълбите и се втурна към банята. Не се чуваше звук от течаща вода. Ракел отвори вратата. Подът беше сух. Душът — спрян. Излезе и за миг се спря пред банята. Погледът ѝ се спря върху вратата към спалнята.

Бавно се приближи. Сложи ръка върху дръжката. Поколеба се. Ослуша се отново дали се чува шум от автомобил. И отвори. Вцепени се и остана на прага. В гърлото ѝ се надигаха писъци, но инстинктът за самосъхранение ѝ подсказваше, че не бива да крещи. Трябва да бъде тиха, съвсем тиха.