Реквием за една мръсница
- Автор: Райнов Богомил
- Серия: Эмиль Боев #5
- Год: 1973
- Язык: болгарский
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Реквием за една мръсница». Краткое содержание книги:
Тоя девети септември бе ясен и слънчев, както се и полага на един първи ден на свободата, ала тук, вътре, бе пак така усойно и полутъмно, по коридорите мъждееха жълти електрически крушки и припряно се движеха насам-натам цивилни с каскети и с провесени на раменете автомати. Лутах се доста, преди да открия моя бай Павел в кабинета на някакъв началник. Бай Павел също бе станал началник, но за мене той си беше бай Павел и аз без много заобикалки и без да обръщам внимание на човека зад бюрото, побързах да заявя, че искам да постъпя в милицията.
— Глупости. Малък си още — отряза ме бай Павел.
— Как „малък“? Осемнайсет години скоро навършвам — излъгах, без да мигна, макар че не бях навършил и седемнайсет.
Бай Павел и оня зад бюрото се спогледаха.
— Наше момче. Сираче — обясни моят покровител.
А минута по-късно началникът вече попълваше милиционерския ми лист.
— Как се казваш?
— Емил.
— Какъв Емил? — възрази бай Павел. — Нали си Найден?
— Емил съм! — настоях аз. — Найден ме кръстиха в сиропиталището, а аз съм Емил.
Двамата отново бегло се спогледаха.
— Добре — кимна онзи зад бюрото. — Ще пишем „Емил“. Ти по-добре си знаеш името. Фамилия?
— Боев.
— Така. Емил Боев…
А всъщност аз не бях нито Емил, нито Боев, нито „сираче“, както деликатно се бе изразил бай Павел. Аз бях само едно подхвърлено дете без баща и без майка и в този миг човекът зад бюрото, може би без дори да съзнава това, извършваше акта на кръщението, като ми даваше едно име и една професия за цял живот.
По силата на чиста случайност кабинетът, в който се озовавам сега подир леко почукване, е точно кабинетът на някогашното ми кръщение. Но човекът зад бюрото ми е съвсем непознат, един висок и слаб мъж, вероятно на моя възраст, тази вече малко меланхолична възраст между четиридесетте и петдесетте. Той е предупреден за идването ми и очевидно ме очаква, защото в стаята се намира и един друг човек, когото познавам и който в момента ми е нужен — оперативният работник, занимаващ се с наркоманите.
Разполагам се на посоченото кресло и бегло се оглеждам. Кабинетът е същият, както преди толкова години, и заедно с туй изглежда някак променен… може би заради прясната боя… или заради шкафа с книги… или… Нужно ми е известно време, додето съзная, че промяната идва главно от снимката на Ленин, окачена на отсрещната стена. Ние толкова сме свикнали с тия портрети по учрежденията, че почти не ги забелязваме. И трябва да видиш снимката на Ленин тук, на такова място, за да я забележиш. Снимката на Ленин в една канцелария, дето някога е седял царският полицай и е подлагал на разпит комунисти.
— Цветята ли гледате? — усмихна се шефът, изтълкувал по своему интереса ми към обстановката. — Нашият домакин е превърнал кабинета ми в цветарница.
В помещението наистина се мъдрят из ъглите няколко саксии с различни растения, които, искрено казано, едва сега забелязвам.
— Малко цветя действуват освежаващо в служебната атмосфера — забелязвам добродушно.
— Да, само че ние тук се занимаваме с други цветя, дето съвсем не са за мирисане — отвръща също тъй добродушно човекът зад бюрото. — Точно от рода на тия, които интересуват и вас.
Последната фраза ни въвежда тутакси в центъра на желаната тема.
— Необходими са ми някои подробности от последните действия на оная компания — казвам. — Но по тоя въпрос можем да поговорим и после с другаря, без да ви отнемам времето. Бих ви молил само да наредите оттук нататък никакви мерки спрямо тази компания да не се вземат, преди да бъдат съгласувани с мене.
— Аз пък тъкмо мислех утре да ги викам по ред на номерата — забелязва оперативният работник.
— Защо?
— Обрали са снощи една аптека.
— Откъде знаете, че са точно те?
— Ами един от компанията е заловен при обира.
— Кой е заловен? — питам и усещам, че нещо ме бодва под лъжичката.
— Заловили са онзи, Фантомас.
Замълчавам и това дава възможност на шефа да си спомни за законите на гостоприемството.
— Едно кафе?
— Благодаря, не искам да ви отнемам времето.
— В такъв случай Драганов ще ви почерпи. А за другото се разбрахме.
Напускам мястото на някогашното ми кръщение и предвождан от Драганов се отправям към кабинета му на долния етаж.
Оперативният работник също е някъде около моята възраст. Тоя невисок човек, с бавни движения, тих глас и невъзмутимо лице, не знам защо ми прилича по-скоро на учител, отколкото на офицер от милицията. След като изпиваме оповестеното вече кафе и след като изслушва въпросите ми, той започва с обичайния си равен тон да разказва бавно и методично за действията на тайфата, като че ли преподава поредния си урок. Много от подробностите, които споменава, съвсем не ме интересуват в момента, но аз го слушам търпеливо, защото не мога да знам предварително кое от казаното ще ми влезе в работа и кое — не.