Реквием за една мръсница
- Автор: Райнов Богомил
- Серия: Эмиль Боев #5
- Год: 1973
- Язык: болгарский
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Реквием за една мръсница». Краткое содержание книги:
Възлагаха ни да проучваме и анализираме поверителни доклади и сведения, изпращани отдалеч от такива като нас, но по-щастливи от нас, и ние продължавахме да плуваме все в тия познати противникови води, само че това бе вече въображаемо плуване, защото нашата работа я вършеха други, а ние вършехме това, което не ни беше работа.
Разбира се, и двамата се надявахме, че някой ден все пак ще ни изпишат, но тоя някой ден изглеждаше като нещо твърде далечно и смътно, както бе смътна и посоката на бъдещия ни маршрут…
— За мене вече пет страни от картата на Западна Европа са зачеркнати — забеляза веднъж без повод Борислав, като вдигна очи от досиетата.
— Не пет страни, а цялата карта е зачеркната — възразих. — Цялата карта… и за тебе, и за мене… Можеш да бъдеш сигурен, че навсякъде са ни открили досиета.
Борислав ме погледна унило. После обичайната му невъзмутимост надделя и той промърмори:
— Нищо. Има и други континенти…
Вън от подобни случайни реплики ние никога не споменавахме за патилата си, защото безсмислено бе да чоплим едва зараснали рани. Седяхме един срещу друг зад бюрата и също както сега съсредоточено проучвахме бумагите.
— Това морфинът е половин беля — забелязвам по едно време, като вдигам глава от сведенията. — Боя се да не хлътне в друго.
— Боиш се да не пропушиш? — подхвърля Борислав. — То аслъ, между морфина и тютюна разликата не е голяма…
— Да не хлътне!… — повтарям, без да давам ухо на глупостите му. — Ако, разбира се, вече не е хлътнал…
— Защо мислиш, че ще се насочат към него? — запитва приятелят ми, който разбира много добре за какво става дума. — Би следвало да се очаква, че ще се насочат към някоя по-лека жертва, към някой съвсем пропаднал.
— Леката жертва не винаги е най-желаната. За какво му е на Томас един морфинист, който дотам е доминиран от страстта, че вече не можеш да разчиташ на него? При това тия тук — аз посочвам досиетата — са всички доста калпави като човешки материал. Празноглавци, фукльовци, бъбривци. Всички освен нашия. И ако Томас наистина е решил да завербува някого от тая тайфа, положително ще се опита да завербува нашия.
— И какво, като се опита? Ще се опита и ще удари на камък. Тоя момък може да е стъпил веднъж накриво, но той е син на Любо Ангелов.
— Само че не Любо го е възпитал.
— Ще ме умориш с тая своя мнителност… — избъбря Борислав и става.
Той се отправя към прозореца, повдига леко бялото полупрозрачно перде и се заглежда навън. Проследявам го разсеяно с поглед и мислено виждам всичко това, което в момента вижда и той, всичко до най-малката подробност — циментирания вътрешен двор, колоната на служебните волги и мерцедеси, групичката шофьори, застанали на приказка край колите, поста до затворената двукрила врата към улицата и петте редици прозорци на насрещното крило. Затворено, тихо и изолирано, също като в болница.
— Но какво може да обещае тоя чужденец на момчето, за да го подхлъзне? — запитва Борислав, като рязко се обръща с гръб към прозореца. — Кутия ампули? Пачка банкноти? Сладък живот отвъд? Ти сам казваш, че младежът не е глупав…
— И Томас не е глупав. Не знам каква въдица ще хвърли и изобщо ще я хвърли ли, а още по-малко мога да знам дали нашият ще се хване. Всъщност нищо не знам, но просто имам предчувствие, че кадрилът ще се завърти тъкмо около нашия. Имам предчувствие, разбираш ли?
— Ще ме умориш с тия твои предчувствия — изпъшква мъченически Борислав. — Синът на Любо Ангелов да стане предател!
Той прави три крачки към бюрото и захвърля празното цигаре върху ръкописите. После произнася репликата, която от някое време вече очаквам.
— Дай една цигара.
Сградата до Лъвовия мост за разлика от нашето учреждение е стара, усойна и мрачна. Стените на коридорите са покрити с прясна боя и дървените части са обилно лакирани, без да се пести материалът, но от това обстановката толкова се е освежила, колкото една бабичка може да се освежи с пудрата и червилото.
Изкачвам се без бързане по стълбите, чиито каменни стъпала са леко хлътнали по средата, изтрити от стъпките на безбройни посетители. „Винаги, когато вляза в това здание, изпитвам чувството, че съм задържан и отивам на разпит при Гешев“, бе ми казал веднаж Любо. Но аз съм малко по-млад от Любо и не съм влизал никога в Дирекцията на полицията, и първият ми спомен от тия стълбища датира от първия ден на свободата.