Роузана (Роман за едно престъпление)
- Автор: Вальо Пер, Шьовал Май
- Серия: martin beck #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васа Ганчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Роузана (Роман за едно престъпление)». Краткое содержание книги:
В началото на август Мартин Бек си взе една седмица отпуск и замина със семейството си по крайбрежието. Когато се върна, се зае с обикновената си работа, която се бе понатрупала. Чувстваше се потиснат и спеше лошо.
Една нощ в края на август лежеше в леглото и се взираше в тъмнината.
Късно същата вечер се бе обадил Алберг — от хотела и явно леко пийнал. Говориха малко за убийството и преди да сложи слушалката, Алберг каза:
— Който и да е и където и да е, ще го хванем.
Мартин Бек стана и потътри боси крака към дневната. Там запали лампата над бюрото си и погледна корабния модел на „Дания“. Все още му оставаше такелажът.
Седна на масата и измъкна една папка от чекмеджето. Там бяха описанието на момичето от Колберг и копия от снимките, направени от фотографа в Мутала преди два месеца. Въпреки че знаеше почти наизуст описанието, пак го прочете внимателно и бавно. После нареди снимките пред себе си и дълго ги разглежда.
Когато прибра папката и загаси лампата, си помисли: която и да е била и откъдето и да е, ще разбера.
7.
— Интерпол, да ме вземат мътните — изруга Колберг.
Мартин Бек не каза нищо. Колберг надникна над рамото му.
— Да не би да пишат рапортите и на френски?
— Да. Този е от полицията в Тулуза. Имали са едно изчезване.
— Френска полиция — вдигна рамене Колберг. — Миналата година правих едно разследване при тях чрез Интерпол. Една малка палавница от Юршхолм. Три месеца не се чу звук, след което пристигна едно дълго, проклето писмо от парижката полиция. Не разбрах нито дума и го дадох за превод, а на другия ден прочетох във вестниците, че я намерил някакъв шведски турист. Намерил я бил, Господи Боже! Тя си седяла в оная световноизвестна кръчма, дето ходят всички шведски уличници…
— Льо Дом.
— Да, бе. Тя седяла там с някакъв арабин, с когото живеела и ходела там всяка шибана вечер почти половин година. Следобед получавам аз превода и там пише, че не е забелязвана във Франция най-малко три месеца и абсолютно я няма там и сега. Във всеки случай не и жива. „Нормалните“ изчезвания се разкриват винаги за две седмици, пишат те, и в този случай за съжаление явно става дума за престъпление.
Мартин Бек сгъна писмото, хвана крайчеца му между палеца и показалеца на дясната си ръка и го захвърли в едно от чекмеджетата.
— Какво пишат? — попита Колберг.
— За момичето от Тулуза ли? Испанската полиция я намерила преди седмица в Майорка.
— По дяволите, колко печати и глупави думи трябват, за да се каже толкова малко.
— Да — съгласи се Мартин Бек.
— Впрочем твоята мадама не е шведка, както всички мислеха от самото начало. Странно.
— Кое?
— Че никой не я търси, която и да е. И аз понякога си мисля за нея.
Тонът на Колберг значително се повиши:
— Това ме дразни. Дразни ме страхотно! Колко нишки си изтеглил досега?
— Двайсет и седем с тази.
— Ще има още.
— Сигурно.
— Не мисли чак толкова за тая гадост.
— Няма.
„Добрите съвети положително са по-полезни, когато ги даваш, а не когато ги получаваш“, помисли Мартин Бек. Изправи се и отиде до прозореца.
— Трябва да се връщам при моя убиец — въздъхна Колберг. — Само гримасничи и се тъпче със сандвичи. Какво поведение, моля ти се. Първо изпиваш литър минерална вода „Флорида“, после претрепваш жената и децата с брадва, запалваш къщата и си прерязваш гърлото с триона. На всичкото отгоре търчиш в полицията, където ревеш и се оплакваш от храната. Следобед ще го изпратя в затвора. Майната му на този прекрасен живот! — Той тресна вратата зад гърба си.
Зеленината между полицейското управление и хотела в Кристинеберг бе почнала да излинява. Небето бе прихлупено и сиво, с влачещи се завеси от ръмящ дъжд и буреносни облаци, а дърветата бяха успели да загубят доста голяма част от листата си. Датата беше двайсет и девети септември и есента бе настъпила решително и безвъзвратно. Мартин Бек с отвращение погледна недопушената си „Флорида“ и се замисли за деликатните си дробове и първата чудесна хрема, която щеше да хване в този полузимен сезон.
— Бедна малка приятелко, коя си ти? — проговори той на себе си.
Съзнаваше, че шансовете намаляват с всеки изминал ден. Може би никога нямаше да разберат коя е тя, а още по-малко да хванат и извършителя. Ако онзи не повтореше. Жената, която лежеше там, на вълнолома, под слънцето върху един брезент, поне имаше лице, тяло и един неизвестен гроб. А убиецът беше нищо, без контури, мъгляв образ. Но мъглявите образи нямат никакви страсти и никакви наточени сечива. Нямат ръце на удушвач.