Заслушани в молитвата на вселената
- Автор: Морган Марло
- Язык: болгарский
- Переводчик: Илинда Маркова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заслушани в молитвата на вселената». Краткое содержание книги:
— Причината, поради която си дошла на това място, имам предвид не чайната, а континента, е съдбовна. Тук се намира някой, с когото си се споразумяла да се срещнеш за ваше общо благо. Споразумението е направено, преди някой от вас да е бил роден. На практика сте избрали да се родите в един и същ момент — единият на върха на света, а другият Тук Долу. Пактът е бил осъществен на най-високо ниво на вашето вечно аз. Вие сте се съгласили да не се търсите един друг, докато не минат петдесет години. Сега времето е настъпило. Когато се срещнете, ще има мигновено разпознаване на душевно ниво. Това е всичко, което мога да ви кажа.
Той стана и излезе през врата, за която предположих, че води към кухнята на ресторанта. Бях безмълвна. Не проумявах смисъл в нищо от това, което ми каза, но той говореше толкова убедително, че бях принудена да го приема със сърцето си.
Случката ми се стори още по-заплетена, когато приятелката ми се обади вечерта, за да се извини и да обясни защо не е спазила уговорката ни за обяда. Тя много се развълнува, когато й казах какво е станало и прояви желание на следващия ден да отиде и тя при този гадател, за да научи нещо за собственото си бъдеще.
Когато отново ми се обади, ентусиазмът й бе преминал в съмнение.
— Чайната не разполага с мъже гадатели — съобщи тя. Там има само жени, които се сменят всеки ден. Във вторник е била Роуз и тя не гледа на ръка, а на карти. Сигурна ли си, че си отишла на същото място?
Знаех, че не съм откачена. Винаги съм смятала предсказанията за чиста забава, но едно нещо беше сигурно: младият мъж не беше плод на въображението ми. Е, добре, оситата така и така мислеха за янките, че са куку.
Освен това никой не взимаше нищо на сериозно освен майтапите, а Австралия беше пълна с майтапи и развлечения.
НАВИСОКО
Имаше едно-единствено нещо в тази страна, което не одобрявах. Струваше ми се, че първите хора тук, тъмнокожите туземци, наричани аборигени, бяха подложени все още на дискриминация. Към тях се отнасяха почти по същия начин, както ние, американците, се отнасяхме към нашето коренно население. Земята, в която им бе определено да живеят, Пустошта, представляваше гол пясък, а по на север — назъбени скали и полупустиня с храсталаци. Единствените свестни територии, смятани все още за техни земи, бяха същевременно оформени като национални паркове, така че те съжителстваха в тях заедно с туристите.
Не можех да видя аборигени да заемат някакви обществени постове, нито да вървят по улиците с деца в ученически униформи. Не видях н никой от тях да посещава неделните църковни служби, въпреки че попадах на различни вероизповедания. Не ги виждах и да продават зеленчуци, нито стоки в някой универсален магазин, нито да приемат колети в пощата. Посещавах правителствени канцеларии и никъде не видях чиновници аборигени в тях. Не ги срещах да работят на бензиностанциите или да чакат клиенти във веригите заведения за бързо хранене. Изглеждаха съвсем малобройни. В града се забелязваха наети в туристическите центрове. Почиващите ги зяпаха в ливадите край кошарите и оборите, където работеха като помощници, наричани джакару. Когато собственикът на някое ранчо открие, че скитаща група аборигени са убили овца, той не предявява иск за обезщетение. Туземците взимат само онова, от което наистина се нуждаят за прехраната си, пък и, честно казано, приписват им се свръхестествени сили за отмъщение.
Една вечер наблюдавах група млади, двайсет и една-две годишни, полукастови аборигени, които наливаха бензин в тенекиени кутии и след това го дишаха, докато вървяха през града. Видимо се опияняваха от парите. Бензинът представлява смес от въглеводород и химикали. Знаех, че те действат силно разрушително на костния мозък, черния дроб, бъбреците, адреналиновите жлези, гръбначния мозък, както и на цялата централна нервна система.
Но като всички останали на площада онази нощ аз не предприех нищо. Дори не си направих устата. Не направих и опит да спра глупашкото им представление. По-късно научих, че един от тези младежи е умрял от оловна интоксикация и затруднено дишане. Почувствах загубата толкова силно, сякаш бях погребала отдавнашен приятел. Посетих моргата и разгледах трагичните тленни останки. Като човек, посветил живота си на опитите да се предпазим от болести, смятах, че липсата на култура и загубата на лична цел са сред допринасящите фактори при наддаването със смъртта. Най-криво ми беше от това, че ги бях наблюдавала, без да си мръдна пръста да ги спра. Разпитах моя нов приятел, оси, Джоф. Той притежаваше голям бизнес за търговия с коли, беше моя възраст, неженен н много привлекателен — австралийският Робърт Редфорд. Няколко пъти си бяхме определяли срещи, така че след един симфоничен концерт, докато вечеряхме на свещи, аз го попитах дали гражданите тук са наясно какво става и не се ли опитва някой да направи нещо.