Наследството на Болейн
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #4
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Азбука-Аттикус
- ISBN: 978-5-389-14727-0
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Наследството на Болейн». Краткое содержание книги:
Джейн Болейн — измъчена, остаряла и озлобена, станала причина за гибелта на собствения си съпруг и на снаха си Ана Болейн, е готова на всичко, за да оцелее и запази мястото си в кралския двор.
Ана от Клев — четвъртата поред съпруга на крал Хенри Осми, посреща с простодушен възторг неговия избор и пристига в Англия с наивната надежда да бъде добра съпруга и кралица.
Катрин Хауърд, още почти дете, суетна и лекомислена, привлича вниманието на застарелия монарх и върви заслепена от дворцовия блясък към своята гибел.
Трите жени разказват страшната история на едно царуване, започнало в радост и блясък и завършило с ужас, разрушение и терор. Блестящите придворни участват в пищни празненства, съзнавайки, че вървят по ръба на пропаст. Всичко в Англия зависи от волята на един обезумял от самолюбие и опиянен от абсолютната си власт монарх, чийто път е осеян с невинни жертви. Оцелелите от рода Болейн отново участват в жестоката битка за власт и надмощие, която се води в сянката на ешафода.
Катрин, Норфолк Хаус, Ламбет, декември 1539
А какво ще получа за Коледа? Знам, че ще получа бродирана кесия от приятелката ми Агнес Рестуолд, преписана на ръка страница от молитвеник от Мери Ласълс (толкова съм развълнувана от идеята за това, че едва дишам) и две кърпички от баба ми. Дотук наистина голяма скука. Но най-скъпият ми Франсис ще ми подари риза от най-хубавия бродиран лен, а аз съм му изтъкала, със собствените си ръце — това ми отне цели дни — лента за ръкав в любимите ми цветове. Много съм доволна, че той толкова ме обича, и, разбира се, аз също го обичам, но той не ми купи пръстен, както ми обеща, и все още има намерение да замине за Ирландия да си търси късмета още другия месец, тогава аз ще остана съвсем сама, и какъв е смисълът от това?
Дворът е в Гринич за Коледа. Надявах се, че ще е в Уайтхол, и тогава можех поне да отида да видя как кралят вечеря. Чичо ми, херцогът, е там, но не ни вика: и макар че баба ми отиде на вечеря, не ме взе със себе си. Понякога си мисля, че не ме очаква нищо. Нищо няма да се случи и аз ще живея и ще умра като стара мома на служба при баба си. На следващия си рожден ден ще навърша петнайсет, а явно никой не е помислил ни най-малко за бъдещето ми. Кого го е грижа за мен? Майка ми е мъртва, а баща ми едва си спомня името ми. Ужасно тъжно е. Мери Лъмли ще се омъжва догодина, сега изготвят брачния договор и тя си придава важност и се разпорежда с мен като кралица, сякаш ме е грижа за нея и за пъпчивия й годеник. Не бих искала подобен брак, та дори да ми го предложат заедно с цяло състояние, и точно така й казах и така се скарахме, и затова дантелената якичка, която тя щеше да ми подари за Коледа, ще бъде подарена на някой друг, но мен не ме е грижа за това.
Кралицата би трябвало вече да е в Лондон, но тя е такава мудна глупачка, че се забави, така че всичките ми надежди за величественото й влизане в Лондон и за прекрасна сватба също ще трябва да почакат. Сякаш самите богини на съдбата са се заели да ме направят нещастна. Обречена съм. Всичко, което искам, са малко танци! Всеки би си помислил, че едно момиче на почти петнайсет, или което във всеки случай ще навърши петнайсет догодина, може да отиде веднъж на танци, преди да умре!
Разбира се, за Коледа тук ще има танци, но не това имам предвид. Какво удоволствие има в танцуването, когато всеки, който те вижда, те е виждал всеки ден в продължение на цяла година преди това? Какво удоволствие има в едно пиршество, когато всяко момче в стаята ти е толкова познато, колкото гоблените по стените? Каква радост има в това, върху теб да се спре погледът на мъж, когато това е собственият ти мъж, собственият ти съпруг, и той ще дойде в леглото ти, независимо дали танцуваш хубаво или не? Изпробвам едно специално завъртане и реверанс, което упражнявам напоследък, и то се оказва напълно безполезно. Изглежда, не ме забелязва никой освен баба ми, която вижда всичко, и тя ме вика да изляза от редицата, повдига с пръст брадичката ми и казва:
— Дете, не е нужно да пърхаш наоколо като някоя италианска развратница. И без друго всички те наблюдаваме!
От което аз трябва да разбера, че не бива да танцувам като дама, като елегантна млада дама със стил, а като дете.
Правя реверанс и не казвам нищо. Безсмислено е да споря с нейна светлост баба ми: тя има такъв нрав, че може да ме отпрати от стаята в миг, ако дори само си отворя устата. Наистина смятам, че се отнасят с мен много жестоко.
— А какво чувам за теб и младия господин Деръм? — пита внезапно тя. — Мислех, че веднъж вече съм те предупредила?
— Не зная какво сте чули, бабо — казвам хитро.
Твърде хитро за нея, защото тя ме перва по ръката с ветрилото си.