По-добре късно, отколкото никога
- Автор: Кей Мэрилин
- Серия: Дарба #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: София Русенова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «По-добре късно, отколкото никога». Краткое содержание книги:
— Това не е нещо, с което да се хвалиш, Мартин — смъмри го мадам. — Трябва да се научиш да насочваш и управляваш правилно силата си.
— Може би можеш да си намериш работа в бизнеса със събарянето на сгради някой ден — предложи Джена. — Обзалагам се, че ще си страхотен в срутването на постройки.
Мартин се замисли и рече:
— Предпочитам да събарям хора.
Сара ахна:
— Мартин! Това не е хубаво!
— Вината си е тяхна — оплака се момчето. — Хората винаги се заяждат с мен. Дребен съм и си мислят, че може да ме разиграват. Ако не ме закачат, няма да изпитвам чувството и няма да бъда способен да ги нараня.
— Мартин трябва да поемаш отговорност за дарбата си — обясни му мадам. — Следващата, която ще ми разказва, е Джена.
За щастие момичето бе спасено от звънеца, но не обичайния за края на часа, а онзи, известяващ началото на съобщенията по интеркома. Звукът бе последван от безплътния глас на секретарката на директора:
— Моля Джена Кели да се яви в канцеларията.
Всички се вторачиха в Джена, която моментално премина в защита:
— Нищо не съм направила!
— Просто върви в канцеларията, Джена — рече учителката. — Друг път ще разкажеш своята случка.
„Късметлийка“ — помисли си Аманда. Много вероятно бе мадам да забрави, че Джена не си е изпълнила домашното, и никога да не я подкани да го направи. Съученичката й не заслужаваше такъв късмет.
От друга страна обаче, Джена отиваше при директора, зарадва се Аманда. Никой не го викаха при директора за нещо хубаво.
6
Джена си блъскаше главата в опит да отгатне защо я привикват в канцеларията, понеже искаше да скалъпи обяснение или извинение, за да й се размине. По време на престоя си в „Медоубрук“ беше правила доста лоши неща, ала напоследък не бе нарушавала никое важно училищно правило. Не бягаше от училище — не и напоследък, не преписваше на тестовете. Като се замисли сега, беше се държала необичайно прилично през изминалите две седмици, дори не беше ходила в мола със Скънк и Слъг — хулиганите, с които се сприятели на улицата. Всъщност дори не ги беше виждала, откакто ги арестуваха за кражба.
Какво бе толкова страшно, че да я викат да излезе от час? Да не би да са проверили шкафчето й и да са намерили нещо лошо? Добре де, беше разхвърляно, но в него нямаше скрити цигари или пък наркотици и алкохол. Едва ли щяха да я нарочат заради две шоколадчета „КитКат“.
Тогава й хрумна нещо друго и й прилоша. Майка й… Да не би да се бе случило нещо с майка й? Краката й омекнаха и момичето внезапно спря. Това определено бе нещо, заради което можеха да те викнат от час, нещо като семеен проблем. Нещо наистина ужасно, като инцидент или… или по-лошо.
Майка й. Тя бе слаба, беше алкохоличка, никога ме бе печелила награди от типа „Майка на деня“, но Джена я обичаше. И мисълта да я изгуби…
— Джена? Добре ли си?
Разтревоженият глас бе на господин Гонзалес — училищния наставник. След престоя си в изправителното училище Джена беше принудена да провежда редовно срещи с него. Той беше горе-долу мил, но тя бе вложила толкова усилия да го лъже по време на разговорите им, че сега не можа да му разкрие истината.
— Да. Добре съм. Просто отивам към, ъм…
— Кабинета на директора? — Той се усмихна. — Всичко е наред, знам за това. Ако по-късно искаш да поговорим, знаеш къде е кабинетът ми — рече той и отмина нататък.
Момичето го зяпна. Той знаеше, че я викат в канцеларията, и се усмихна. Значи нямаше начин да е в беда или да се е случило нещо лошо, като например майка й да е пострадала. Явно бе нещо друго.
Тогава й се прииска да се цапардоса. Защо не прочете мислите му? Така вече щеше да знае!
Тръгна бързо нататък по коридора, зави зад ъгъла и се качи по стълбите, за да стигне в крилото на администрацията. Когато влезе в канцеларията, секретарката я позна, ала поне този път на лицето й не се появи укорително изражение. Жената грейна в усмивка срещу нея и вдигна телефона.
— Джена Кели е тук, господин Джаксън. — Сетне затвори телефона и й каза: — Направо влизай, Джена.
Все още поразтревожена, тя се приближи към вратата и почука. Познат силен глас викна:
— Влизай, Джена.
Отвори вратата. Едрият директор седеше зад бюрото си и за пръв път, изглежда, се зарадва да я види. Пред бюрото му имаше две кресла и в едно от тях се бе настанил някакъв мъж.
Докато тя приближаваше, непознатият се обърна й се стори бегло познат.