По-добре късно, отколкото никога

Сара се извърна да я погледне със стреснато изражение, сякаш се изненада, че е възможно Аманда да направи нещо добро за друг човек. Джена също я гледаше, но се усмихваше — заради способността си да чете мисли тя беше узнала, че Аманда се е преместила в тялото на Трейси. И Джена знаеше чудесно, че Аманда не се бе опитвала да подобри живота на Трейси, а само своя живот за времето, в което беше принудена да бъде Девън. Но Аманда се интересуваше от реакцията на един-единствен човек.

Погледна към Кен. Той се взираше навън през прозореца, замислен или може би заслушан в думите на мъртвите хора, ала във всеки случай очевидно не бе чул разказа на Трейси. Какво облекчение.

— О, да. Ъ-ъ, добре. Тоест, за нищо. Както и да е.

Мадам посочи Мартин да разказва. Момчето, което изглеждаше поне с две години по-малко от тях, заговори с толкова дразнещ, ревлив гласец, че бе мъчно човек да го слуша.

— Случи се преди две години. Играех на забивки пред вкъщи.

Образът на недораслия Мартин, играещ на баскетбол, й дойде в повече, ала Аманда вече знаеше и не издаваше мислите си. Джена и Чарлс обаче нямаха нейния самоконтрол и се разсмяха. Мартин стисна юмруци.

Мадам почука по бюрото си.

— Веднага престанете! Мартин, спомни си упражнението. Затвори очи и брой обратно от десет.

Аманда се надяваше упражнението да не даде резултат. Никога не беше виждала Мартин да показва дарбата си. Щеше да е интересно да разбере дали момчето ще нападне човек в инвалидна количка. Колкото до Джена — Аманда нямаше нищо против да я види малко поразтърсена.

Мартин обаче се успокои и животното, или каквото и да дремеше в него, се усмири.

— Както и да е. Две момчета дойдоха и поискаха да играят с мен. Само че не ми подаваха топката и после не искаха да ми я върнат. Опитах да си я взема обратно, но те бяха по-големи от мен. И ми се присмяха.

Повече не бе нужно да разказва. Всички знаеха какво се случва, когато Мартин подозира, че му се подиграват.

— Лошо ли ги нарани? — попита мадам.

— Едното от тях се измъкна. На другото му счупих ръката, но това беше всичко.

— Значи си успял да се възпреш — заключи мадам.

— Е, не точно. Но той толкова силно пищеше, че чувството ми премина.

Предполагаше се, че именно „чувството“ дава на Мартин силата на мечка или на някакво друго мощно животно. Във всеки случай, способността на момчето бе отвъд всичко, което нормален човек може да направи, пък бил той и огромен културист.

— И това е първият път, в който си спомняш да си усетил чувството? — попита учителката.

— Да. Но майка ми разказва, че когато съм бил на три годинки, баща ми е отнел някаква играчка от мен и аз съм го бутнал така, че е прелетял през цялата стая. Татко казва, че майка е сънувала, но никога след това не опита да ми вземе нещо, затова предполагам, че си е научил урока. Явно добре съм се справил за тригодишно дете.