Дяволският квадрат
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Серия: Клуб „Кемъл“ #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Дяволският квадрат». Краткое содержание книги:
Тя се приведе напред. Това му позволи да зърне кожения кобур с автоматичния валтер, окачен на рамото й — между сакото и тънката блуза.
— Доста твърд спусък, нали? — кимна той към оръжието.
— Свиква се — отвърна тя и машинално разбърка останалото кафе в чашата си. — Честно казано, нещата са доста объркани. Американците имат куп държавни агенции, но нито една от тях не ми дава ясен отговор. Шефът ми се чувства точно като мен. Но Америка е най-важният ни съюзник и ние нямаме никакви намерения да обтягаме отношенията си с нея. В същото време става въпрос за живота на нашия министър-председател, който беше изложен на сериозен риск. Длъжни сме да разнищим докрай този инцидент.
— И се обръщате към мен. Защо?
— Защото Джеймс Макелрой има доверие във вас. Което означава, че и аз ви имам доверие. На всичкото отгоре снощи сте били там. Това рязко повишава цената ви.
— Може би. Но онова нещо в Иран се случи много отдавна, агент Чапман.
— Някои неща и хора никога не се променят. Макелрой твърди, че вие сте от тях.
— Значи смятате, че наистина съм Джон Кар.
— Без никакво съмнение.
— Откъде сте толкова сигурна?
— Успях да сваля отпечатъците ви от една чаша, когато отскочих до тоалетната в дома ви. Авторитетът на шефа ми осигури светкавична справка в базата данни на НРЦ. Но потвърждението дойде след преодоляването на осем различни нива на сигурност и две специални разрешения от най-високо място. — Веждите й леко се повдигнаха. — Джон Кар. Единственият оцелял от членовете на специалния отряд на ЦРУ, известен като „Трите шестици“.
— Официално този екип никога не е съществувал — отбеляза тихо той.
— За мен няма значение. Когато е прозвучал последният им изстрел — официално или не, — аз съм била пеленаче. — След тези думи тя се изправи и попита: — Е, ще се срещнете ли с човека, чийто живот сте спасили? Той много иска да ви почерпи една бира, мистър Кар.
11
Джеймс Макелрой ги очакваше в апартамента си в хотел „Уилард“. Британският супершпионин беше вече на седемдесет и четири, посивял и прегърбен, с увиснало шкембе под разкопчаното сако. Стана от стола с болезненото припукване на артритните си колене, но очите му, пъргави и интелигентни, недвусмислено показваха, че физическите поражения не са засегнали нито духа, нито пъргавината на ума му. Навремето беше над метър и осемдесет, но възрастта и болестта бяха отнели няколко сантиметра от фигурата му. Под изтънялата, пригладена назад коса прозираше розова кожа. Прашинки пърхот белееха по раменете на тъмносиньото сако.
Очите на Макелрой светнаха при вида на Стоун.
— Изобщо не си се променил — каза той. — Само косата ти е побеляла. — Докосна с длан плоския корем на Стоун, после го сграбчи в мечешка прегръдка и добави: — Я какъв си стегнат, да те вземат мътните! А аз съм се превърнал в един дърт дебелак!
Приключил с приветствията, той ги подкани да седнат.
— Как я караш, Джон?
— Карам я някак — въздъхна Стоун.
Усмивката на англичанина се стопи.
— Знам какво имаш предвид. Преживял си много изпитания.
— И така може да се каже.
Очите на Макелрой се присвиха.
— Чух за… Е, знаеш какво. Много съжалявам…
— Благодаря. Моите хора не се сетиха дори за това.
Чапман местеше поглед от единия към другия.
— Бихте ли ме осведомили за какво става дума? — попита тя.
— Не — отсече Стоун.
Макелрой поклати глава и каза:
— Ние с Джон сме от поколението, което ще отнесе професионалните си тайни в гроба. Разбираш ли?
— Да, сър — бързо отвърна младата жена.
— Ще приемеш ли едно питие, Джон?
— Малко ми е рано.
— В Лондон обаче е доста късно. Да си представим, че сме там, а? Случаят е специален. Среща на двама стари приятели…
Донесоха им напитките — бира за Стоун, мартини с джин за Чапман и малко уиски за Макелрой.
— Камъни в жлъчката — поясни той, наблюдавайки Стоун над ръба на чашата си. — Направо ме подлудяват! Чух някъде, че хубавото уиски в малки дози е единственият лек срещу тях. Или поне си въобразявам, че го чух. Но в случая това е напълно достатъчно, наздраве.
Отпиха по глътка и Макелрой попи устните си с носна кърпа.
— Що за човек е премиерът ви? — попита внезапно Стоун.
Това накара Чапман да се изправи в стола си и да изпусне едрата маслина, която беше извадила от чашата си.