Дяволският квадрат
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Серия: Клуб „Кемъл“ #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Дяволският квадрат». Краткое содержание книги:
— Впечатлена съм.
Мери Чапман изскочи иззад близките храсти и тръгна към него.
— Изобщо не съм помръднала — добави тя. — Но вие явно имате очи и на гърба си.
— Само понякога — отвърна Стоун, вдигна торбата и я понесе към близкия навес. — Когато се налага.
— Прекрасно прикритие за действащ агент — приближи се към него Чапман. — Гробар значи…
— По-точно пазач — поправи я Стоун. — Гробището отдавна не се използва и е обявено за исторически паметник.
Тя спря, вдигна крак и отлепи парченце кал от черната си обувка с нисък ток.
— Разбирам. А на вас приятно ли ви е да се грижите за мъртвите?
— Всъщност да.
— Защо?
— Защото никога не ми противоречат — отвърна той и тръгна към къщичката.
Седнаха на верандата и потънаха в мълчание. Тишината се нарушаваше само от чуруликането на птиците и далечното свистене на автомобилни гуми. Стоун гледаше право пред себе си, а Чапман го наблюдаваше с интерес.
— Оливър Стоун значи — закачливо подхвърли тя. — Гледала съм няколко ваши филма, които харесах много. Да не би да сте тук в търсене на вдъхновение за следващия си сценарий?
— Защо се върнахте? — попита той и най-после се обърна да я погледне.
Тя се изправи и изненадващо попита:
— Имате ли време за по едно кафе? Аз черпя.
Качиха се в колата й и се насочиха към централната част на Джорджтаун. По силата на някакво чудо откриха там едно свободно място за паркиране и Стоун не пропусна да й го каже.
— Това е нищо — не се впечатли тя. — Опитайте се да паркирате в Лондон и пак ще говорим.
Взеха си кафето и седнаха на една от масичките пред заведението. Чапман си събу обувките, дръпна полата си до средата на бедрата и качи крака на съседния стол. После се облегна назад и затвори очи, излагайки бледото си лице на слънцето.
— В Англия рядко се радваме на такова слънце — каза тя. — А когато ни се случи, е за кратко. Почти веднага се появяват облаци и дъжд. Това кара много хора да мислят за самоубийство, особено когато вали през целия август, а не си планирал да прекараш отпуската си в чужбина.
— Знам.
— Наистина ли?
— Живял съм две години в Лондон — каза той. — Преди много години.
— Бизнес?
— И така може да се каже.
— Джон Кар?
Стоун отпи глътка кафе, но не отговори. Мълчанието се проточи.
— Джон Кар? — повтори тя.
— Чух ви още първия път — каза любезно той и се обърна да я погледне.
— А искате ли да научите кога аз чух това име за пръв път? — попита с усмивка тя.
Той не отговори. Приела мълчанието му за съгласие, Чапман продължи:
— Джеймс Макелрой. Доста по-възрастен от вас. — Очите й се плъзнаха по високата му слаба фигура. — И в далеч по-лоша физическа форма.
Стоун продължаваше да мълчи.
— Този човек е легенда в британското разузнаване. Оглавяваше МИ6 десетилетия наред. Удостоиха го с някаква почетна титла, не знам точно каква. Но винаги е бил човек на място и е работил за страната си.
— Добре ли е?
— Да, добре е. Донякъде благодарение на вас. Иран през хиляда деветстотин седемдесет и седма. Шестима фанатици са били изпратени да набучат главата му на кол. Шестима мъртви фанатици, имали нещастието да се сблъскат с вас. Той твърди, че дори не е имал време да извади оръжието си, за да ви помогне. А после просто сте изчезнали. Без да му дадете възможност да ви благодари.
— Не е нужно. Той беше наш съюзник, а на мен това ми беше работата.
— И все пак… Години наред се надявал да ви почерпи една бира, защото сте му спасили живота, но вие така и не сте се появили. И до ден-днешен се надява да се срещнете и да ви благодари.
— Пак ще повторя, че не е нужно.
Чапман се протегна, свали краката си от стола и придърпа полата си.
— По една случайност Макелрой е тук, в този град — добави тя.
— Затова ли се върнахте?
— И да, и не.
Стоун я погледна очаквателно.
— Да, защото знам, че би искал да се срещне с вас — поясни тя. — И не, защото имам и други причини да съм тук.
— Какви са те?