Окото на света
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #1
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на света». Краткое содержание книги:
— Значи искаш да сляза?
Том закима енергично.
— Ще ти бъда безкрайно благодарен.
— Добре.
Младежът люшна краката си напред, преметна едното си коляно през дебелото въже, изпънато от мачтата до носа, след което го прихвана със сгънат лакът и го стисна с длани. Бавно, а после с нарастваща скорост, се плъзна надолу. Удари палубата със стъпалата си малко преди носа, точно пред Мат, пристъпи крачка напред да запази равновесие и се обърна към ладията с широко разперени ръце, както превеше веселчунът след своите акробатични изпълнения.
Екипажът плахо изръкопляска, но Ранд се взря изумен в Мат, по-скоро в онова, което Мат държеше, скрито от очите на всички други, до гърдите си. Извита кама в златна ножница, украсена със странни символи. Фина златна нишка обвиваше дръжката, увенчана с голям рубин. Извитият напречник представляваше две преплетени златни змии, оголили зъбите си.
Мат продължи да плъзга камата навътре и извън ножницата, без да го забелязва. Очите му се взираха някъде в безкрая. Изведнъж погледът му се фокусира на Ранд, той се стресна и мушна камата под дрехата си.
— Това откъде си го взел? — попита Ранд. Мат не отвърна нищо и бързо се огледа да не би да има още някой наблизо. Като по чудо все още бяха сами. — Нали не си го взел от Шадар Логот?
Мат го зяпна.
— Ти си виновен. Ти и Перин. Двамата ме задърпахте, а аз вече я бях взел. Не ми я е дал Мордет. Сам я взех, така че предупрежденията на Моарейн за даровете му не се броят. Нали няма да кажеш на никого, Ранд. Могат да се опитат да ми я вземат.
— На никого няма да кажа — обеща Ранд. — Смятам, че капитан Домон е честен човек, но за това нещо не бих казал, особено пък на Гелб.
— На никого — настоя Мат. — Нито на Домон, нито на Том, на никого, чуваш ли? Ранд, ние сме единствените двама от Емондово поле, които останахме. Вече не можем да си позволим да се доверяваме на никого.
— Мат, Егвийн и Перин са живи. Сигурен съм, че са живи. — Мат го погледна засрамено. — Но ще пазя тайната ти. Само между нас двамата. Сега поне няма защо да се притесняваме за пари. Можем да я продадем на достатъчно добра цена и да пътуваме до Тар Валон като крале.
— Разбира се — отвърна Мат след дълга пауза. — Ако се наложи. Просто не казвай на никого.
— Обещах ти вече. Слушай, откакто сме на лодката, имал ли си други сънища? Като онзи в Бейрлон? Това е първата възможност да поговорим насаме.
Мат извърна глава настрана и го погледна косо.
— Може би.
— Какво значи това „може би“? Или си имал кошмари, или не си.
— Добре де, добре, имах. Не искам да говоря за това. Не искам дори да си помисля за това. Няма полза.
Преди някой от двамата да успее да каже още нещо, към тях се приближи Том, преметнал плаща си през рамо. Вятърът развяваше дългата му коса, мустаците му сякаш бяха настръхнали.
— Едва успях да убедя капитана, че не си се побъркал — обяви той — Че това е част от тренировката ти. Този твой глупав номер, дето се плъзна по въжето, помогна. Добре че не си прекърши глупавия врат все пак.
Очите на Ранд проследиха въжето нагоре и челюстта му увисна. Той наистина се беше спуснал по това! И беше седял на върха…
Изведнъж си представи, че се вижда горе, разперил широко ръце, и сам се уплаши. Том го гледаше замислено.
— Не знаех, че се справяш толкова добре с височините, момко. Сигурно ще можем да поиграем в Иллиан или в Ебу Дар, а защо не и в самия Тийр. Хората в големите градове на юг обичат да гледат въжеиграчи и акробати.
— Ние продължаваме за… — В последния миг Ранд се сети да се огледа да не би някой да ги слуша. Неколцина от екипажа гледаха към тях, в това число и Гелб, с вечната му намръщена физиономия, но никой не беше достатъчно близо, за да чуе думите му. — За Тар Валон — довърши той. Мат присви рамене, сякаш на него лично му беше все едно накъде ще продължат.
— Засега, момко — каза Том и приседна до тях. — Но утре… кой знае? Такъв е животът на веселчуна. — И той измъкна от широките си ззъкави три разноцветни топки. — След като успях да те сваля от въздуха, сега ще поработим малко тройно кръстосано премятане.
Ранд отново вдигна поглед към мачтата и потръпна. „Какво става с мен? О, Светлина, какво става с мен?“ Трябваше да го разбере на всяка цена. Трябваше да се добере до Тар Валон преди наистина да полудее.
Глава 25
Пътуващият народ
Бела пристъпваше кротко под бледото слънце, сякаш трите вълка, пристъпващи зад нея, бяха съвсем обикновени селски псета. Но начинът, по който от време на време извърташе бялото на очите си към тях, показваше, че съвсем не изпитва подобни чувства. Егвийн, на гърба на кобилата, не се чувстваше много по-добре от близостта им. Момичето непрекъснато поглеждаше накриво към вълците и от време на време се извръщаше на седлото. Перин беше сигурен, че търси с поглед останалата част от глутницата, макар че тя сърдито отрече, когато той си позволи да й го подхвърли, отрече, че се бои от вълците, както и че я тревожи къде е останалата глутница и какво ли се кани да прави с тях. Отричаше, но продължаваше да се оглежда, присвила очи и облизвайки боязливо устни.