Окото на света

Тя кимна.

— А след това ти, Илиас.

— Моите крака са си достатъчно добри да ме носят — отвърна Илиас, погледна към Бела и кобилата го изгледа с бялото на очите си, сякаш беше един от вълците. — Освен това не мисля, че на нея ще и се понрави.

— Това са глупости — отвърна решително Егвийн. — Няма смисъл да упорстваш. Най-разумно е всеки да язди поред. Според собствените ти думи, предстои ни много път.

— Казах не, момиче.

Тя си пое дълбоко дъх и Перин се зачуди дали и в този случай ще успее да се наложи, както се беше справила със самия него, но изведнъж си даде сметка, че тя стои с отворена уста, без да може да промълви и дума. Илиас я гледаше, просто я гледаше с жълтите си вълчи очи. Егвийн отстъпи крачка назад от кокалестия мъж, облиза устни и отстъпи още една крачка. Още преди Илиас да е извърнал глава, тя беше отстъпила чак до Бела и се покатери на гърба на кобилата. Когато възрастният мъж се обърна да ги поведе на юг, на Перин му се стори, че и усмивката на лицето му до голяма степен наподобява вълча.

Три денонощия продължаваха да пътуват по същия начин, като вървяха и яздеха на югоизток през целия ден и спираха за почивка чак когато настъпеше здрач. Илиас, изглежда, презираше припряността на градските хора, но не смяташе за нужно да си губят времето, след като трябваше да стигнат някъде.

Трите вълка се мяркаха рядко. Всяка нощ идваха за малко край огнището, а понякога се показваха пред очите им и през деня, появявайки се почти изневиделица, когато най-малко ги очакваха, след което също така ненадейно изчезваха от погледа им. Перин обаче знаеше, че са наоколо, и знаеше също така къде. Знаеше, когато се впускаха напред да разузнаят пътя или когато оставаха зад тях, за да проверят оставените следи. Знаеше, когато изоставеха ловуването на глутницата и Пъструша привикваше част от глутницата да я изчакат. Понякога трите вълка избледняваха в съзнанието му, но много преди да се появат отново в полезрението им, той разбираше, че са се върнали. Дори когато дърветата наоколо се разреждаха на пръснати малки дъбрави сред огромни поляни, покрити с кафеникава ланска трева, те се превръщаха в призраци, когато не искаха да ги виждат, но той по всяко време можеше да посочи с пръст точно къде се намират. Не знаеше как го разбира и се мъчеше да се убеди, че въображението му си прави лоши шеги, но и това не помагаше. Знаеше къде са, точно както го знаеше и Илиас.

Мъчеше се да престане да мисли за вълците, но те въпреки всичко проникваха в мислите му. Откакто беше срещнал Илиас и вълците, не беше сънувал Баал-замон. Сънищата му, доколкото можеше да си ги спомни, докато вървеше през деня, бяха за най-обикновени неща, такива неща, които можеше да сънува и у дома… преди Бейрлон… прези Зимната нощ. Най-обикновени сънища — с едно допълнение. Във всеки сън, за който си спомняше, винаги имаше един момент, в който — било когато изправяше гръб в ковачницата на майстор Люхан, за да изтрие потта от челото си, или когато оставяше танците с момичетата на Моравата, или вдигаше очи от книгата край огнището, било когато се намираше на открито или под покрив, винаги край него имаше вълк. Винаги можеше да се опре на вълчи гръб и той винаги знаеше това — в сънищата му тази близост изглеждаше съвсем в реда на нещата, дори край масата на госпожа Люхан за вечеря — жълтите вълчи очи бдително оглеждаха онова, което можеше да дойде, предпазваха го от онова, което можеше да го сполети. Само когато се събуждаше, тези сънища му се струваха странни.