Окото на света

— Не! — възрази Ранд. Откога ли не беше си помислял за дома? За Емондово поле? Ами за Трам? Трябваше да са минали само дни. Но сякаш бяха месеци. — Аз ще се върна у дома един ден, когато мога. Ще паса овцете като… като баща ми, и никога повече няма да напусна. Нали, Мат? Веднага, щом можем, ще се върнем вкъщи и ще забравим, че всичко това изобщо съществува.

С видимо усилие Мат отмести поглед от речния бряг. Кулата вече не се виждаше.

— Какво? Ах, да. Да, разбира се. Ще се върнем у дома. Разбира се. — После Ранд го чу как промърмори под нос: — Той просто не иска някой друг да тръгне за съкровището. — Изглежда, Мат дори не усети, че го каза на глас.

След три-четири дни Ранд се качи на върха на мачтата. „Вейка“ леко се носеше напред, но горе, на петдесет стъпки над реката, този плавен ход клатушкаше върха на мачтата напред-назад в широка дъга. Той отметна глава и се засмя срещу вятъра, духащ в лицето му.

Оттук ладията приличаше на голям дванадесетокрак паяк, пълзящ по повърхността на Аринел. И друг път се беше качвал толкова високо, по дърветата в Две реки, но този път нямаше клони, които да му пречат да вижда. Всичко по палубата — моряците, приведени над греблата, коленичилите по палубата мъже, лъскащи дъските с гладки камъни, хората, които оправяха въжетата и брезентовите покривала на товарите — всички изглеждаха толкова странно отгоре, някак сплеснати и четирикраки, че той прекара почти цял час да ги гледа и да се кикоти.

После погледът му бе привлечен от бавно движещите се назад брегове. Изглеждаше точно така, сякаш той самият стоеше неподвижно, само дето се полюшваше плавно напред-назад, докато бреговете бавно се плъзгаха назад и дърветата и хълмовете маршируваха в шпалир край него. Той беше неподвижен, а целият свят минаваше край него, отдавайки му почит.

В един внезапен импулс той се изправи и разпери ръце, без да се е хванал за нищо. Задържа се така три пълни дъги, след което изведнъж залитна. Ръцете и краката му се размахаха във въздуха и той политна надолу. Успя да се хване за някакво въже, увисна и се разсмя високо. Вдишваше на едри глътки студения чист вятър и се смееше.

— Момко — извика му дрезгаво Том отдолу. — Ей, момко, ако си решил да си прекършиш глупавия врат, внимавай поне да не паднеш върху мен.

Ранд погледна надолу. Том беше увиснал на въжената стълба точно под него и мрачно го гледаше. Веселчунът, както и той самият, беше оставил наметалото си на палубата.

— Том — извика му той радостно. — Том, кога се качи чак дотук?

— Когато престана да обръщаш внимание на хората, дето ти викат отдолу. Да ме изгори дано, момче, накара всички да си помислят, че си се побъркал.

Той отново погледна надолу и се изненада, като забеляза, че всички по палубата са вдигнали погледи към него. Единствен Мат, седнал с кръстосани крака на мостика, с гръб към мачтата, не го гледаше. Дори гребците бяха вдигнали очи към него и бяха спрели да гребат. И нямаше кой да ги наругае. Ранд извърна глава и надникна под мишница към кърмата. Капитан Домон стоеше край кърмилния лост, свил яките си юмруци на бедрата си, и гледаше сърдито към върха на мачтата. Младежът отново се извърна и се ухили на Том.