Страхът на Фондацията
- Автор: Бенфорд Грегори
- Серия: second foundation trilogy #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Страхът на Фондацията». Краткое содержание книги:
Обществените форми се издигаха като планини. Тези стабилни върхове се извисяваха с разрастването на Империята. Между планинския масив на феодалните форми кипяха басейни. Това бяха тресавищата на хаоса.
На ръба на врящите езера от хаос бе разположена кризисната топозона. Това беше ничия земя между обикновените строги пейзажи и стохастичното блато.
Историята на Империята се разгръщаше пред него, докато кръжеше над кипящия пейзаж. Погледнато по този начин, ранният период на Империята изобилстваше от грешки.
Философите бяха казали на човечеството, че то е съставено от всякакви животни: политически животни, чувствени животни, обществени животни, животни, поляризирани от властта, болни животни, подобни на машини животни и дори рационални животни. Отново и отново погрешни теории за човешката природа подхранваха провалящи се политически системи. Много от тях просто правеха обобщения въз основа на обикновеното човешко семейство и виждаха в държавата майчинска или бащинска фигура.
Държавите майчици наблягаха на подкрепата и удобството и често гарантираха сигурност от люлката до гроба — макар и само за едно-две поколения — и после икономиката рухваше заради разходите.
За държавите татенца беше характерна строгата и конкурентна икономика и строгият контрол върху поведението и личния живот. По типичен начин държавите татковци падаха жертва на периодични движения за освобождение и искания за подкрепяща държава майчица.
Бавно се появи ред — стабилност. Десетки милиони планети, хлабаво свързани с тунели и хиперкораби, намираха своите многообразни пътища. Някои пропадаха във феодални или мачистки блата. Обикновено техниката най-накрая успяваше да ги измъкне от тях.
Планетарните общества се различаваха по топология. Работягите бяха твърде стабилни. Надарените с творческа фантазия можеха да прескачат бързо из топозоната, да се плъзнат в хаоса, да съберат каквото им е нужно — макар и да „знаеха“, че това е неясно.
Вековете се нижеха — някое общество можеше да се хлъзне надолу по стръмните склонове на изменящия се пейзаж и отново да се стрелне през топозоната. Може би дори би забавило движението си и би започнало да изписва осморки върху стабилните, гладки равнини на държавите работяги… за известно време.
Мнозина днес вярваха, че в ранните си дни Империята е била къде-къде по-добро място, ведро и прекрасно, където конфликтите бяха малко, а хората — без съмнение по-свестни.
— Прекрасни чувства, но от историческа гледна точка — безсмислени — му бе казала Дорс по повод на всички тези приказки.
Това той виждаше и чувстваше, докато се носеше през Ранните епохи. Ярки, лъчисти идеи изграждаха хълмове от нововъведения — само за да бъдат попарени от лавата на съседния вулкан. Привидно строгите очертания на върхове се разпадаха в свлачища.
Сега Хари го разбираше.
Когато Империята е била млада, хората сякаш виждаха галактиката като безкрайна в своето изобилие. Спиралните ръкави бяха пълни с милиарди планети, почти непосещавани, Галактическият център не беше добре картографиран поради интензивната радиация, а огромни тъмни облаци скриваха голяма част от обещаното богатство.
Бавно-бавно бе съставена карта на целия диск и на неговите ресурси.
Пейзажът се смекчи. Империята се бе променила от шумен завоевател в предпазлив иконом. Под всичко това лежеше психологическа промяна, свиване на представата за човешката цел. Защо?
Видя как се образуваха облаци дори около най-високите обществени върхове и закриха усещането за откритост над тях. Навсякъде се възцари сумрак.
Хари си напомни, че колкото и привлекателни да бяха тези картини, цялата наука беше една метафора. Привлекателни суперпански картини — нищо повече. Електрическите вериги приличаха на водни течения, газовите молекули се държаха като мънички еластични топчици, подскачащи напосоки. Не наистина, а като допустим портрет на един объркващо сложен свят.
И още едно правило: „е“ не бива да се подразбира като „би трябвало“.
Психоисторията не предсказваше какво би трябвало да се случи, а какво ще се случи — колкото и трагично да е то.
А уравненията изразяваха как, но не и защо.
Дали тук не действаше нещо по-дълбоко?
„Може би, помисли си Хари, този ступор приличаше на чувството, което някога хората са изпитвали, когато са живеели на една-единствена самотна планета и са гледали с копнеж недостижимото нощно небе. Клаустрофобия в капан.“
Той тласна времето напред. Годините препуснаха. Пейзажът се замъгли от движение. Но определени обществени върхове си останаха неподвижни. Стабилност.