Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
— Питайте него. Не сме оплаквали загиналите си от началото на този поход.
Дюйкър помълча дълго.
— И как го приемате това във вашите три клана, Недер?
— Колтейн заповядва. Ние се подчиняваме.
Стигнаха до края на уикския стан. Отвъд последната палатка се изпъваше плоската, с ширина двайсетина крачки мъртва полоса, а зад нея бяха изплетените от тръстика стени на предните постове, със стърчащите през тях дълги пръти, подострени и на височината на конски гърди. Там патрулираха конните воини от клана на Невестулката, вперили погледи в тъмната камениста равнина.
В мъртвата полоса се виждаха два силуета — единият висок, другият нисък, тънки и призрачни. Недер го поведе към тях.
Бяха Сормо и Нил.
— Само вие ли останахте? — попита историкът високия магьосник. — Вчера каза на Колтейн, че сте загубили само двама.
Сормо Е’нат кимна.
— Младата плът на останалите трябва да отпочине. Десетина конярки се грижат за конете, а няколко знахари превързват ранените бойци. Ние тримата сме най-силните, затова сме тук. — Магьосникът пристъпи напред. Някаква трескавост лъхаше от него, а в гласа му се долавяше молба за нещо, надвишаващо възможностите на историка. — Дюйкър, ти, чийто поглед срещна моя през духовете на Вихъра в онзи кервански стан, чуй думите ми. Сега ще чуеш страха — ще чуеш ека на всяка камбана от тържествения му проглас. Този мрачен хор за теб не е непознат. Знай тогава, че в тази нощ съм имал съмнения.
— Магьоснико — промълви Дюйкър, след като Недер пристъпи напред и зае мястото си вдясно от Сормо, — какво става тук?
В отговор Сормо Е’нат вдигна ръце.
Сцената около тях се преобрази. И Дюйкър видя как зад тримата магьосници се издигнаха канари и стръмни склонове, а чернилката на тъмното небе запулсира отгоре. Земната твърд под кожените обуща на Дюйкър стана мокра и студена. Той погледна надолу и видя блесналите кори на трошливия лед, покрили локвите кална вода. Безумни шарки по леда отразяваха милиардите цветове на струящата неведомо откъде светлина.
Студеният полъх на вятъра го накара да се обърне. И от гърлото му се изтръгна изненадан стон. Цялото му същество се изпълни с ужас и той отстъпи назад. Мръсен, зацапан с кръв лед оформяше пукащата и пращяща стръмнина пред него, разядени ледени блокове се заоткъртваха и западаха в нозете му, само на няколко крачки пред него. Стръмнината се издигна, наклони се назад и прорязаното й с пукнатини лице се изгуби в мразовитите мъгли.
Ледът беше пълен с тела — човешки фигури, усукани и с разкъсана плът. В основата на ледената твърд се бяха изсипали органи и вътрешности, като от някоя гигантска кланица. Бавно разтапящите се буци от лед заоформяха езеро, от което стърчаха или се трупаха на острови, изгърбени и мазни, части от човешки тела.
Оголената плът бе започнала да гние и да се слива на грозни купове желе, сред които смътно се виждаха все още неразложени трупове.
Сормо проговори зад него.
— Той е там, вътре. Близо.
— Кой?
— Богът на семк. Асцендент от много отдавна. Неспособен да устои на магията, е бил погълнат с другите. Но не е умрял. Усещаш ли гнева му, историко?
— Мисля, че всякакъв усет ме е изоставил. Що за магия е това?
— Джагътска. За да възпират приливите на човешките нашественици, са издигали лед. Понякога бързо, понякога бавно, както повелявала стратегията им. На места ледът е поглъщал цели континенти и е заличил всичко, стояло някога по тях. Цивилизациите на Форкрул Ассаил, огромните съоръжения и постройки на К’Чаин Че’Малле, и, разбира се, жалките колиби на ония, които един ден щели да наследят света. Тези ритуали са най-висшите от Омтоуз Феллак и остават вечни, историко. Раждат се, заглъхват и се раждат отново. В този момент един от тях се ражда в далечна земя и тези реки от лед изпълват сънищата ми, защото са предопределени да причинят огромно бедствие и смъртта на невъобразим брой живи същества.
В думите на Сормо имаше нотка на древност, неумолимата студенина на вековете, напластявали се един върху друг непрестанно. В очите на Дюйкър всеки камък сякаш, всяка канара, всяка планинска вис започна да се движи в едно вечно движение — приличаха на безумни левиатани. Тръпки потекоха с кръвта в жилите му и той се разтрепери неудържимо.
— Помисли за всичко, което държи този лед — продължаваше гласът на Сормо. — Крадците на гробници намират в тях богатства, но умните ловци на сила търсят… лед.
Недер проговори:
— Започват да се събират.
Дюйкър най-сетне обърна гръб на раздраните и зацапани с гниеща плът ледове. От тъмата прииждаха безформени вихри и пулсиращи енергии, трупаха се и обкръжаваха тримата магьосници. Някои блестяха восъчнобели, други смътно разцъфтяваха с треперлив ритъм.