Друидите на Шанара

— Шадуините ли! — засмя се Пи Ел, като се опитваше да преодолее раздразнението си. — Шадуините не ме интересуват. Правя за тях само това, което искам и нищо друго. Да не мислите, че съм бил този път заради тях? Вие сте глупаци!

— Тогава вземи Камъка на Елфите за себе си, щом трябва.

Той направо се разяри. Цялата му предпазливост се изпари на мига.

— Щом трябва! Разбира се, че трябва! Но даже Камъкът на Елфите не е истинската причина, заради която съм тук.

— А каква е истинската причина, Пи Ел?! — попита Уокър Бо.

— Това е тя! — Пи Ел дръпна Куикнинг и повдигна удивителното й лице над острието на ножа. — Погледни я, Уокър Бо, и кажи, че не я желаеш! Не можеш, нали? И ти, и аз, и Планинецът, изпитваме едно и също. Дошли сме на това пътуване само заради нея. Заради начина, по който ни гледаше и ни караше да се чувстваме. Заради начина, по който ни омагьосваше. Помислете за тайните, които тя крие! Помислете за магията, която носи! Аз дойдох на това пътуване, за да разбера коя е тя, за да я притежавам. Тя принадлежи на мене от първия миг на живота си, и когато свърши всичко тук, ще ми принадлежи завинаги! Да, вярно е, че Шадуиите ме изпратиха, но аз избрах да дойда — избрах го, когато видях всичко, което тя може да ми даде! Не виждате ли, аз дойдох в Елдуист, за да я убия!

Изведнъж всичко утихна. Трусовете и гръмотевиците се превърнаха в слаб и далечен тътен и думите на главореза прокънтяха ясно в тишината. Каменният град улови звука им и ехото откънтя сред стените му безкрайно дълго, ужасяващо.

— Трябва да открия коя е тя, — промълви Пи Ел в напразен опит да обясни, защото не знаеше какво друго да направи, сам поразен, че е имал глупостта да разкрие толкова много. При това знаеше, че те вече никога няма да го пуснат. Как бе успял така да загуби контрол над себе си. — Аз трябва да я убия — повтори той и думите му прозвучаха рязко и жестоко. — Така действа моята магия. Тя ми открива всички истини. Животът, който отнемам, се влива в самия мен. Когато убия Куикнинг, тя ще ми принадлежи завинаги.

Никой не можа да проговори, смаяни от разкритията на главореза. Тогава Дийс каза бавно, но решително:

— Не ставай глупав, Пи Ел. Ти няма да се измъкнеш от нас. Пусни я.

Никой не допускаше какво ще се случи миг след това. Изведнъж скалите бяха разтърсени от експлозия и Паст Гринт излезе от тунелите, изви тялото си по посока на небето, блъскайки се в сградите на града, някъде близо до крепостния купол на Каменния крал. Чудовището се изви като змия, люлееше се в сянката на мъглата и влагата, и пъшкаше, сякаш да си поеме дъх, като че ли въздухът не му стигаше. Пи Ел се стъписа. Под него земята бе разтърсвана толкова силно, че сякаш Елдуист целият щеше да се разбие на парчета.

В този момент Куикнинг се освободи, изплъзна се от ръцете му, сякаш беше въздушна. Обърна се към него, като се отказа да бяга и хвана ръцете му, които държаха Стиела. Черните й очи го приковаваха, сякаш с вериги. Той не можеше и да се помръдне. Стоеше застинал на мястото си. Видя хармонията на нейното лице и тяло, сякаш ги виждаше за първи път. Удивляваше се на нейното съвършенство, на красотата й, която не бе само външна, но извираше дълбоко от душата й. Усети как тя се притиска към него — или може би той към нея? Кой от двамата? Видя я, как отвори уста от удивление, болка и облекчение.