През дивия Кюрдистан

— Всяка дума.

— И все пак си забравил. Помисли си!

— Струва ми се, че всичко си спомням.

— О, забрави най-важното. Подаръка.

— Добра ми Мадана, не съм го забравил. Но, виж, аз идвам от страна, където жените се ценят повече от всичко. Те, които са толкова хубави и нежни, не бива да носят тежки товари. Затова не ви дадохме подаръците ви. Не е необходимо да ви тежат по дългия път към Шурд, ние ще ви ги изпратим още днес. А като дойда утре и те погледна, сърцето ми ще се зарадва, защото ще те видя нагиздена с това, с което ти изразявам благодарността си.

Слънцето изплува зад един облак и огря сбръчканото лице на добрата Магданозка. Тя плесна с ръце и извика:

— Колко ли са щастливи жените в твоята страна! Далеч ли е дотам?

— На повече от сто дни езда.

— Жалко. Утре наистина ли ще дойдеш?

— Сигурно.

— Тогава сбогом, ефенди! Рух’и кулян показа, че си негов любимец, а и аз те уверявам, че съм ти приятелка.

Тя ми подаде ръка и забърза след Ингджа. Ако Германия не беше толкова далеч, моята Магданозка може би щеше да се опита лично да се убеди колко щастливо живеят нашите жени.

Не бях изминал много по обратния път, когато видях, че някой се спуска отдясно по хълма.

Беше Марах Дуримех.

Тя също ме позна. Спря и ми махна с ръка.

Като забеляза, че ще се отзова на жеста й, се обърна и отново бавно се заизкачва по планината, докато изчезна зад един храст.

— Бог да те дари с мир, сине мой! — поздрави ме старицата. — Прощавай, че те накарах да ме последваш тук! Душата ми ти принадлежи, а в къщата на мелика не мога да бъда сама с теб. Затова те извиках при мен. Ще ми отделиш ли малко време?

— Колкото искаш, добра ми майко.

— Тогава ела!

Марах Дуримех ме хвана за ръка, както майка детето си, и ме поведе още неколкостотин метра нататък, докато стигнахме място, откъдето се виждаше цялата околност, но никой не можеше да ни забележи. Тя седна.

— Ела, седни и ти до мен!

Подчиних се. Тя отметна дългата дреха от себе си и изглеждаше мъдра и достолепна, вдъхваща страхопочитание като някоя легенда от времето на пророците на израилтяните.

— Ефенди — започна тя. — Погледни нагоре, там, на югоизток! Слънцето довежда пролетта и есента, лятото и зимата. Повече от сто такива години са минали през главата ми. Погледни я, тя вече не носи сивотата на старостта, а белотата на смъртта. Още в Амадие ти казах, че няма да живея дълго, и ти казах истината — аз съм дух, Рух’и кулян

Тя замълча, гласът й звучеше глухо и дрезгаво, наистина като от гроб, но се усещаше живото туптене на сърцето й, а очите й, насочени към дневното светило, имаха светъл, лъчезарен блясък.

— Много съм чула и видяла — продължи тя. — Била съм свидетел на упадъка на възвишеното и издигането на нисшето.

Виждала съм да триумфира злото и да умира доброто. Да плачат щастливите, а нещастните да ликуват. Краката на смелчаци да треперят от страх, а страхливците да усещат в жилите си лъвска смелост. Плачех и се смеех с тях. Издигах се и пропадах с тях… После дойде времето, когато се научих да мисля. Разбрах, че един велик Бог управлява вселената и че един грижовен баща води всички ни за ръка, богати и бедни, ликуващи и плачещи. Но мнозина се отрекоха от него. Присмиваха му се. А има и други, които се наричат негови деца, но са деца на оногова, който живее в джехенем. Затова по земята и сред хората, които вече не мислят за Бога, има толкова много страдание.