Пътешественикът във времето и неговата жена

Рожден ден

Сряда, 24 май 1989 година

(Хенри е на 41 години, Клер — на 18)

Хенри: Приземявам се с трясък, плъзгам се по хълбок върху дращещата остра трева на Ливадата и накрая спирам мръсен и издран до кръв в краката на Клер. Тя седи на камъка, ведра и безупречна в бяла копринена рокля, бели чорапи и обувки и къси бели ръкавици.

— Здрасти, Хенри — поздравява ме Клер, сякаш съм наминал да пийнем чай.

— Какво става? — питам я аз. — Изглеждаш така, сякаш отиваш да получиш първо причастие.

Клер изправя гръб и заявява:

— Днес е двайсет и четвърти май 1989 година.

Мисля бързо.

— Честит рожден ден. Случайно да си скрила наблизо дрехи като на „Бий Джийс“, които да облека?

Клер не благоволява да ми отговори, плъзга се от камъка, пресяга се назад и измъква калъф за дрехи. Смъква със замах ципа и вади отвътре смокинг, панталон и една от онези ужасни официални ризи, за които трябват копчета за ръкавели. Клер вади и куфар с бельо, пояс, папийонка, въпросните копчета за ръкавели и гардения. Наистина съм разтревожен, никой не ме е предупредил. Обмислям наличните данни.

— Клер. Днес няма да се женим и да вършим други безразсъдни неща, нали? Защото съм сигурен, че годишнината от сватбата ни е през есента. В края на октомври.

Клер се обръща, докато се обличам.

— Искаш да кажеш, че не помниш кога точно е годишнината от сватбата ни ли? Мъжка му работа.

Въздишам.

— Знаеш, скъпа, че я зная. Просто не се сещам в момента. Но както и да е. Честит рожден ден.

— Станах на осемнайсет години.

— Господи, браво на теб. Имам чувството, че вчера беше на шест.

Както винаги, Клер е развълнувана от мисълта, че наскоро съм посещавал някаква друга Клер, по-малка или по-голяма.

— Виждал ли си ме напоследък шестгодишна?

— Ами допреди малко лежах на леглото с теб, ти четеше „Ема“127. Беше на трийсет и три години. А аз сега съм на четирийсет и една и се чувствам точно на толкова. — Пооправям косата си с пръсти, прокарвам длан по четинестата си буза. — Извинявай, Клер. Опасявам се, че не съм в най-блестящия си вид за рождения ти ден. — Пъхам гарденията в бутониерата и се заемам с копчетата за ръкавели. — Видях те шестгодишна преди около половин месец. Ти ми нарисува патица.

Клер се изчервява. Червенината плъзва като капка кръв в купа мляко.

— Гладен ли си? Приготвила съм угощение!

— То се знае, че съм гладен. Направо умирам от глад, изпосталял съм и се замислям дали да не стана канибал.

— Засега не се налага.

Нещо в тона й ме кара да съм нащрек. Тук става нещо, а аз не знам какво, макар че Клер очаква да зная. Тя направо трепери от вълнение. Замислям се какво да правя, дали просто да си призная, че тъна в неведение, което си има своите относителни предимства, или да продължа да се преструвам. Решавам засега да се правя на ударен. Клер постила одеяло, което след време ще се озове на леглото ни. Сядам внимателно на него, успокоен от светлозелената му познатост. Клер вади сандвичи, мукавени чашки, сребърни прибори, сухари, мъничко бурканче черен хайвер от супермаркет, курабийки, ягоди, бутилка каберне със засукан етикет, сирене „Бри“, което се е поразмекнало, и мукавени чинии.