Пътешественикът във времето и неговата жена
- Автор: Нифнегър Одри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътешественикът във времето и неговата жена». Краткое содержание книги:
— Клер!
— Хммм?
— Представи си, че си отворена, празна. Някой е минал, взел е всичките ти вътрешности и ти е оставил само нервните окончания.
Слагам върха на показалеца си върху клитора й.
— Клетата малка Клер. Няма си вътрешности.
— Но това е хубаво, защото вътре има страшно много място. Представи си колко място ще остане там. И колко неща би могла да сложиш вътре, ако ги нямаше всички тези смешни бъбреци, стомаси, панкреаси и какво ли още не.
— Какво например?
Тя е много мокра. Дръпвам ръка и внимателно отварям със зъби презерватива, маневра, която не съм изпълнявал от години.
— Кенгурута. Тостери. Пениси.
Клер взема от мен презерватива с очарователно отвращение. Както лежи по гръб, го разгъва и го души.
— Уф! Налага ли се?
Макар че често предпочитам да не казвам едно или друго на Клер, я лъжа рядко. Усещам как ме жегва вина, когато отвръщам:
— Опасявам се, че да.
Взимам презерватива от нея, но вместо да си го сложа, решавам, че всъщност имаме нужда от малко френска любов. В бъдещето си Клер е пристрастена към нея и е готова да прескочи с един-единствен скок цели сгради или да измие чиниите, когато не й е ред, само и само да си я получи. Ако френската любов беше включена в олимпийските игри, аз щях да спечеля медал, не се и съмнявам в това. Разтварям краката й и допирам език до клитора й.
— О, боже — нашепва Клер. — О, майко мила!
— Само не крещи — предупреждавам я.
Ако се разгорещи, дори Ета и Нел ще дойдат на Ливадата, за да видят какво става. През следващите петнайсет минути аз смъквам Клер няколко стъпала надолу по еволюционната стълбица, докато тя не се превръща в обвивка с нервни окончания. Слагам си презерватива и бавно и внимателно прониквам в нея, като си представям, че разкъсвам разни неща и около мен руква кръв. Клер е затворила очи и в началото аз си мисля, че тя не е и забелязала, че съм вътре, макар и да лежа точно върху нея, ала накрая Клер ме поглежда и се усмихва тържествуващо и блажено.
Успявам да свърша доста бързо, а Клер ме наблюдава съсредоточено и когато се изпразвам, виждам, че върху лицето й се изписва изненада. Колко странни са нещата. Какви необичайни неща правим ние, животните. Свличам се върху нея. Плувнали сме в пот. Усещам как сърцето на Клер бие. Или може би това е моето сърце.
Отмествам се предпазливо и махам презерватива. Двамата лежим един до друг и гледаме много синьото небе. Вятърът прави с тревата звук като от море. Извръщам се към Клер. Тя изглежда леко зашеметена.
— Ей, Клер.
— Ей — отвръща тя едва чуто.
— Заболя ли те?
— Да.
— Хареса ли ти?
— О, да! — казва тя и се разплаква.
Сядаме, известно време я прегръщам. Тя трепери.
— Клер. Клер. Какво има?
В началото не разбирам какво ми отговаря, после:
— Ти ще си отидеш. И аз няма да те виждам с години.
— Само две години. Две години и няколко месеца. — Тя мълчи. — О, Клер. Съжалявам. Не мога да направя нищо. Освен това си е и странно, защото току-що лежах тук и си мислех какво благословение е днешният ден. Това да бъда тук и да правя любов с теб, вместо да ме гонят разни главорези или да мръзна в някоя плевня, или да върша глупостите, които съм принуден да правя. А когато се връщам, съм с теб. И днешният ден беше невероятен.
Тя се усмихва едва забележимо. Аз я целувам.
— Защо все става така, че трябва да чакам?
— Защото имаш съвършено ДНК и не си подмятана като горещ картоф из времето. Пък и търпението е добродетел. — Клер ме удря с юмруци по гърдите — съвсем леко. — Освен това си ме познавала цял живот, докато аз те срещам чак когато съм на двайсет и осем години. И докато те срещна, прекарвам всички тези години в…
— В това да чукаш други жени.
— Ами да. Но без дори да подозирам, така трупам опит за времето, когато ще те срещна. И е много самотно и странно. Ако не ми вярваш, опитай сама. Аз няма да разбера. Различно е, когато не влагаш чувства.
— Не искам никой друг.
— Браво на теб.
— Хенри, насочи ме поне малко. Къде живееш? Къде се срещаме? Кой ден?
— Добре, подсказвам ти. В Чикаго.
— Още.
— Вярвай. Всичко ти предстои.
— Щастливи ли сме?