Пътешественикът във времето и неговата жена
- Автор: Нифнегър Одри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътешественикът във времето и неговата жена». Краткое содержание книги:
— Мамо!
Къде е Хенри? Опитвам се да стигна през множеството до Алба. После я виждам: Ричард я е вдигнал. Хората ми правят път, за да мина. Ричард ми подава Алба. Тя обхваща с крачета кръста ми, заравя лице в рамото ми, обвива ръце около врата ми.
— Къде е татко? — питам я тихо.
— Изчезна — отвръща Алба.
Натюрморт
Неделя, 11 юли 2004 година
(Клер е на 33 години, Хенри — на 41)
Клер: Хенри спи на пода в кухнята, целият е в синини и спечена кръв. Не искам да го местя или будя. Известно време седя заедно с него на хладния линолеум. Накрая се изправям и слагам кафе. Докато то се лее в каничката и кафе-машината издава тихи пухтящи звуци като от взрив, Хенри промърморва нещо и закрива очите си с длан. Ясно е, че са го били. Едното му око е толкова издуто, че се е затворило. Кръвта, изглежда, е текла от носа му. Не виждам рани, само лъскави морави синини колкото юмрук по цялото му тяло. Той е много слаб, ребрата и прешлените му се броят. Срамната кост стърчи, страните му са хлътнали. Косата му е порасла и стига почти до раменете, започнала е да побелява. Дланите и ходилата му са издрани, цялото му тяло е нахапано от насекоми. Почернял е много от слънцето, мръсен е, има черно под ноктите и прах, насъбрала се в гънките на кожата му. Мирише на трева, на кръв и сол. След като известно време го гледам и седя с него, решавам да го събудя.
— Хенри — казвам едва чуто, — хайде, събуди се, у дома си…
Милвам го предпазливо по лицето и той отваря очи. Виждам, че още не се е разсънил.
— Клер — пелтечи Хенри. — Клер.
От здравото му око потичат сълзи, той се разтриса от хлипове и аз го придърпвам в скута си. Плача. Хенри се сгушва в скута ми там, на пода, и ние и двамата треперим, клатим се, клатим се, плачем заедно от облекчение и болка.
Четвъртък, 23 декември 2004 година
(Клер е на 33 години, Хенри — на 41)
Клер: Денят преди Коледа е. Хенри е в „Уотър Тауър Плейс“, заведе Алба да види Дядо Коледа на витрините на „Маршал Фийлд“, докато аз приключа с пазаруването. За да ми починат краката, сега седя в кафенето на книжарница „Бордърс“ и пия капучино на маса при предната витрина, а до стола ми са подпрени цяла купчина издути пазарски пликове. Навън зад витрината се мръква, всяко дърво е опасано с бели светлини. Нагоре-надолу по Мичиган Авеню сноват забързани купувачи и аз чувам долу приглушения звънтеж на камбанката на Дядо Коледа от Армията на спасението. Отново се извръщам към магазина и търся с поглед Хенри и Алба, когато някой ме вика по име. Към мен се задава Кендрик, който е заедно с жена си Нанси, а зад нея Колин и Надя.
Достатъчно ми е само да ги погледна, за да разбера, че идват от „Шуорц“: имат зашеметения вид на родители, току-що отскубнали се от този ад — магазина за играчки. Надя се завтича към мен с писъци:
— Лельо Клер, лельо Клер! Къде е Алба?
Колин се усмихва срамежливо и протяга ръка, за да ми покаже, че има мъничко жълто камионче. Честитя му го и обяснявам на Надя, че Алба е отишла при Дядо Коледа, а тя отвръща, че вече е била миналата седмица при него.
— Какво си поиска? — питам я.
— Гадже — отговаря Надя.
Тя е на три години. Усмихвам се на Кендрик и Нанси. Кендрик прошепва нещо на жена си, която подканя:
— Хайде, приятелчета, трябва да намерим книга за леля Силви.
И тримата се понасят към масите с преоценени книги. Кендрик маха с ръка към празния стол срещу мен.
— Може ли?
— Разбира се.
Той сяда с тежка въздишка.
— Мразя Коледа.
— Хенри също.
— Така ли? Не знаех. — Кендрик се обляга на витрината и затваря очи. Точно когато си мисля, че е задрямал, ги отваря и казва: — Хенри пие ли си лекарствата?
— Сигурно. Доколкото може, разбира се, ако отчетем, че напоследък пътешества често във времето.
Кендрик започва да барабани с пръсти по масата.
— Колко често?
— През два дни.
Той е бесен.
— Защо не ми казва тези неща?
— Вероятно защото се притеснява да не се ядосаш и да се откажеш.
— Той е единственият пациент под наблюдение, който може да говори, а никога не ми казва нищо.
Смея се.
— Значи ставаме двама.