Пътешественикът във времето и неговата жена
- Автор: Нифнегър Одри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътешественикът във времето и неговата жена». Краткое содержание книги:
Сега вече слънчевата светлина я покрива. Тя се размърдва, закрива с ръчица очите си и въздъхва. В долния край на листа слагам името й, а също и своето име и датата.
Рисунката е завършена. Ще послужи за писмен паметник: обичала съм те, създала съм те, създала съм това за теб, — дълго след като аз съм си отишла, дълго след като са си отишли Хенри и дори Алба. Рисунката ще казва: създали сме те и ето те тук и сега.
Алба отваря очи и се усмихва.
Тайна
Неделя, 12 октомври 2003 година
(Клер е на 32 години, Хенри — на 40)
Клер: Това е тайна: понякога се радвам, че Хенри го няма. Понякога ми е приятно да съм сама. Понякога вървя късно вечер из къщата и потрепервам от удоволствие, че не говоря, не докосвам, просто вървя или седя, или съм във ваната. Понякога лежа на пода в хола и слушам „Флийтуд Мак“, „Бангълс“, „Би-52“, „Игълс“, групи, които Хенри не понася. Понякога излизам на дълги разходки с Алба и не оставям бележка къде съм. Понякога ходя на кафе със Силия и двете одумваме Хенри, Ингрид или с когото там Силия се среща тази седмица. Понякога се мотаем навън с Шарис и Гомес и не говорим за Хенри, и успяваме да се забавляваме. Веднъж отидох в Мичиган и когато се върнах, Хенри още го нямаше, и аз така и не му казах, че съм излизала. Понякога наемам бавачка и ходя на кино или вече по мръкнало карам колело по алеята за велосипедисти покрай плажа на Монтроуз без никакви светлини: все едно летя.
Понякога се радвам, че Хенри го няма, но се радвам винаги когато той се прибере.
Технически затруднения
Петък, 7 май 2004 година
(Хенри е на 40 години, Клер — на 32)
Хенри: Отишли сме на откриването на изложбата на Клер в Чикагския културен център. Тя работи без прекъсване цяла година, за да създаде огромните въздушни скелети на птици от тел, а после да ги увие в полупрозрачни ивици хартия и да ги покрие с шеллак, докато те започнат да излъчват светлина. Сега скулптурите висят от високия таван или са накацали по пода. Някои са кинетични, механизирани и размахват криле, а в един от ъглите има два скелета на петли, които бавно се унищожават един друг. Входът е препречен от гълъб, висок два и половина метра. Клер е изтощена и неописуемо щастлива. Облечена е в строга рокля от черна коприна, събрала е косата си на висок кок. Хората са й донесли цветя, тя държи букет бели рози, а до книгата за гости има цяла купчина увити в целофан букети. Залата е претъпкана. Хората обикалят, възкликват при вида на всяка от творбите, извиват вратове, за да разгледат летящите птици. Всички поздравяват Клер. В тазсутрешния „Трибюн“ има възторжена рецензия. Тук са всичките ни приятели, от Мичиган с коли са пристигнали и роднините на Клер. Сега са я наобиколили: Филип, Алиша, Марк и Шарън с децата, Нел, Ета. Шарис ги снима и всички те й се усмихват. Когато след няколко седмици ще ни даде снимките, аз ще се изумя от тъмните кръгове под очите на Клер и колко слаба изглежда.
Държа Алба за ръката. Стоим при стената в дъното, далеч от навалицата. Алба не вижда нищо, защото всички са високи, затова я вдигам на раменете си. Тя подскача.
Роднините на Клер са се пръснали и Лия Джейкъбс, нейната агентка, я представя на много добре облечена възрастна двойка. Алба казва:
— Искам мама.
— Мама има работа, Алба — обяснявам й аз.
Гади ми се. Навеждам се и оставям Алба на земята. Тя вдига ръце.
— Не. Искам мама.
Сядам на пода й навеждам глава между коленете си. Трябва да намеря място, където да не ме вижда никой. Алба ми тегли ухото.
— Недей, Алба — казвам й аз. Вдигам очи. Баща ми си проправя път през тълпата към нас. — Върви — подканям аз Алба и я побутвам. — Иди да видиш дядо си.
Тя се разхленчва.
— Не виждам дядо. Искам мама.
Пълзя към татко. Блъскам се в нечии крака. Чувам как Алба пищи:
— Мамо!
И изчезвам.
Клер: Има страшно много хора. Всички напират към мен и се усмихват. Аз също им се усмихвам. Изложбата изглежда страхотно, получи се, стана! Ужасно щастлива съм, но и капнала от умора. Лицето ме боли от усмивки. Всички познати са тук. Разговарям със Силия, когато чувам в дъното суетня, после писъците на Алба: