Покана за екзекуция (Романи)
- Автор: Набоков Владимир Владимирович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Искусство и дизайн
Электронная книга - «Покана за екзекуция (Романи)». Краткое содержание книги:
Недостатъците и странностите му дразнеха моя деен и праволинеен баща, който много се ядоса, когато например научи, че в някакъв чуждестранен бардак, където младият Г., неопитен и беден приятел на Василий Иванович, бил ограбен от мошеник картоиграч. Василий Иванович, който отбираше от фокуси, седнал да играе с мошеника и преспокойно го измамил в картите, за да помогне на приятеля си. Понеже страдаше от нервно заекване при звуците, които се образуват с устни, не се бе поколебал да преименува кочияша си Пьотр в Лев — и баща ми го нарече феодал. На руски се изразяваше престорено мъчително, предпочитайки в разговор смесица от френски, английски и италиански. Всяко преминаване на руски му служеше като средство за издевателство, което се състоеше в това да изопачи или неуместно да употреби простонароден израз, поговорка, афоризъм. Помня как веднъж на трапезата, правейки равносметка на разнообразните си тегоби — мъчела го сенна хрема, отлетял един от пауните му, изгубила се любимата му хрътка, — той въздъхна и изрече: „Je suis comme une52 тревичка в полето!“ — с такъв вид, като че наистина съществуваше такава поговорка.
Уверяваше, че страда от неизлечима сърдечна болест и че за облекчаване на пристъпа трябва да ляга по гръб на пода. Никой, дори мнителната ми майка, не вземаше на сериозно това и когато през зимата на 1916 година, само четирийсет и пет годишен, той наистина умря от гръдна жаба — съвсем самотен, в мрачна клиника край Париж, — с какво парливо чувство си припомняхме случките, които ни се струваха празно чудачество, глупави сцени — когато понякога непредупреденият бюфетчик внасяше следобедното кафе на изрисуван с божури поднос и баща ми поглеждаше изкриво проснатото насред килима тяло на шурея си, а сетне с любопитство — разтанцувалия се поднос в ръцете на още спокойния наглед слуга.
От другите, по-съкровени терзания, които го мъчеха, той търсеше облекчение — ако разбирам правилно тези странни неща — в религията: отначало, струва ми се, в някакъв клон на руското сектантство, а сетне очевидно в католичеството; около пет години преди смъртта му мама и братовчедката на татко Екатерина Дмитриевна Данзас не могли да заспят в купето си от (руладите) и рева на латински химни, заглушаващи шума на влака — и малко се стъписали, когато научили, че Василий Иванович пее преди заспиване в съседното купе. А явно е била крайно необходима помощ при неговата натура. На живописната му неврастения би подхождало да е съчетана с гениалност, но той беше само аристократичен лаик. На младини много патил от баща си, Иван Василиевич, странен, мъчен човек, безжалостен към него. На старите снимки изглеждаше достолепен господин с ланец на мирови съдия, а в живота бил тревожно-развихрящ се чудак, луд по лова, с разни приумици, със собствена гимназия за синовете си, в която преподавали най-добрите петербургски професори, с частен театър, в който играели Варламов и Давидов, с картинна галерия — три четвърти пълна с всякакви боклуци. Според по-късните разкази на мама бесният му нрав заплашвал едва ли не живота на сина му и в мрачния му кабинет се разигравали ужасни сцени. Имението в Рождествено, купено от него всъщност за първородния, рано починал син — бе с къща, построена върху развалините на двореца, в който Петър Първи, изявил се като отвратителен тиран, заточил някога сина си Алексей. Сега това беше очарователна, необикновена сграда. След повече от четирийсет години с лекота възстановявам и общото впечатление, и подробностите в паметта си: шахматния мраморен под в прохладната еклива зала, небесната светлина отгоре, белите галерийки, саркофага в единия ъгъл на гостната, органа в другия, яркия аромат на оранжерийните цветя навред, лилавите завеси в кабинета, ръчичката от слонова кост за чесане на гърба — и вече отнасящата се към друга глава от тази книга незабравима колонада на задната фасада, под чийто романтичен свод през 1915 година се съсредоточиха най-щастливите часове от моята щастлива младост.
52
Аз съм като… (Фр.) — Б.пр.