Покана за екзекуция (Романи)

През 1878 година Дмитрий Николаевич бил назначен за министър на правосъдието. За една от заслугите му се смята законът от 12 юни 1884 година, който временно прекратил натиска на реакционерите върху съда със съдебни заседатели. Когато през 1885 година излязъл в оставка, Александър Трети му предложил да избере: или графска титла, или парично възнаграждение; благоразумният Набоков избрал второто. През същата година „Вестник Европы“ така се изразил за неговата дейност: „Той се прояви като капитан на кораб по време на силна буря — изхвърли част от товара в морето, за да спаси останалото“ — което в смисъл на контрапункт изящно е съзвучно с началото на кариерата му, когато бъдещият законодател за малко в яда си да изхвърли през прозореца представителя на закона.

Към края на живота умът на Дмитрий Николаевич се бе помътил. Разбираше, че е тежко болен, но вярваше, че ще се съвземе, ако остане да живее на Ривиерата; лекарите обаче смятаха, че се нуждае от планински или от северен климат. Нейде из Италия бе избягал от надзора на лекаря и доста дълго се бе лутал като някакъв Лир, хулейки децата си, за радост на случайните минувачи. През 1903 година моята майка, единственият човек, с чийто надзор той се примиряваше, му стана болногледачка в Ница; брат ми и аз — той караше четвъртата, аз — петата си година — живеехме също там с англичанката мис Норкът. Помня как в блясъка на утрото прозорците дрънчаха от устремния морски вятър и каква чудовищна, неописуема болка беше, когато капка разтопен червен восък падна върху ръката ми. С помощта на свещ, чието пламъче беше изумително бледо на слънцето, което обливаше каменните плочи, току-що тъй хубаво бях превръщал топящите се цветни късчета в дивно миришещи карминени, изумрудени, бронзови петна. Мис Норкът беше в градината с брат ми; на отчаяния ми рев дотича с шумящите си коприни мама и някъде далеч, на същата или на съседна тераса, дядо в двуколесното си кресло чукаше с бастуна по звънкия плочник. Не й беше лесно с него. Той хулеше наред с най-долни думи. Вземаше служителя, който го возеше по Promenade des Anglais44, за омразния свой колега — за Лорис-Меликов, умрял преди петнайсет години в същата Ница. „Qui est cette femme? Chassezla!“45 — изкрещяваше той на мама, като сочеше с треперещ пръст белгийската или холандската кралица, спряла да попита за здравето му. Смътно се виждам как изтичвам до креслото му, за да му покажа красиво камъче — което той бавно оглежда и бавно поставя в устата си. Ужасно съжалявам, че малко съм разпитвал мама по-късно за това странно време от началото на моето съзнание и от края на дядовото.