Покана за екзекуция (Романи)

2

Лятна здрачина („здрачина“ — какъв морен люляков звук!). Време на действието: топяща се точка сред първото десетилетие на нашия век. Място: петдесет и девет градуса северна ширина, смятано от екватора, и сто източна дължина, смятано от връхчето на моето перо. Юнският ден продължи цяла вечност, преди да угасне: небето, високите цветя, неподвижните води — всичко това някак увисваше в безкрайното замиране на вечерта, което не стигаше края си, а се проточваше още и още с тъжното мучене на крава от далечната ливада или с мъчителния крясък на птица оттатък речната низина, откъм просторното мъгливо мъшасало блато, толкова недостижимо и тайнствено, че още децата на Рукавишникови го бяха нарекли Америка.

Брат ми е вече в леглото; мама в гостната ми чете английска приказка преди лягане. Колкото повече наближава страшното място, където ужасна, може би фатална опасност дебне Тристан зад хълма, тя забавя четенето, многозначително разделя думите и преди да обърне страницата, тайнствено слага върху нея малката си бяла ръка с пръстена, украсен с елмаз и розов рубин; в прозрачните им плоскости, ако бях гледал тогава по-зорко, можех да различа стаи, хора, светлини, дъжд, площад — цялата ера на емигрантския ми живот, който предстоеше да преживея с парите, получени за този пръстен.

Имаше книги за рицари, чиито ужасни — но учудващо предпазени от инфекции — рани се промиваха от млади дами в пещерите. Застанали на една скала и облъхвани от средновековен вятър, младеж с обтегната дреха и вълнистокоса дева гледаха в далечината към овалните Острови на блаженството. Една картинка с някакво огледало ме плашеше и винаги толкова бързо извръщах очи от нея, че сега почти не я помня. Имаше умишлено трогателни, алегорично възвишени повести, скалъпени от малоизвестни англичанки за своите племенници и племеннички. Особено ми харесваше, когато текстът, прозаичен или стихотворен, само коментираше картинките. Живо си спомням например приключенията на американския Холивог. Той представляваше едра кукла от мъжки пол с малинов панталон и светлосин фрак, с черно лице, с широки устни от червен бархет и с две копчета за бельо вместо очи. Пет дървени кукли с подвижни стави образуваха скромния му харем. От тях двете по-големи си бяха измайсторили рокли от американското знаме: Пеги си беше взела достолепните ивици, а Сара Джейн — грациозните звезди, и тогава почувствувах романтично парване, защото нежносиният плат особено женствено обгръщаше неутралната й снага. Двете други кукли, близначки, и петата, миньончето Миджет, бяха останали съвсем голи и следователно безполови.