Покана за екзекуция (Романи)

Имението му с къща от александровските времена, бяла, със симетрични крила, с колони по фасадата, по антифронтона, се издигаше сред липи и дъбове на стръмния хълм с морава оттатък река Оредеж срещу нашата Вира. През ранното ми детство вуйчо Вася и всичко, каквото му принадлежеше — множеството порцеланови петнисти котки в огледалния вестибюл на къщата му, неговите пръстени и копчета за ръкавели, невероятните лилави карамфили в оранжерията му, урните в романтичния парк, цялата горичка череши, остъклена за защита от климата на Петербургска губерния, и самата му сянка, която с незнаен, уж египетски фокус той умееше да кара да се гърчи върху пясъка без ни най-малко движение от своя страна, — всичко това ми се струваше, да принадлежи не към света на възрастните, а към света на моите влакове с пружина, клоуни, книжки с картинки, разните одушевени детски нещица, и изпитвах такова чувство, както когато в нагизден чуждестранен град, под лъчистия от уличните светлини дъжд изведнъж се натъквах като дете с кафяви меки ръкавици на съвсем приказен магазин за играчки или за пеперуди. Той се появяваше в Русия само лете, и то не всяка година, тогава се издигаше флаг с фантастични цветове върху неговата къща и почти всеки ден на връщане от разходка можех да видя как каляската му преминава по моста към нас и прелита покрай елхите в парка. На закуска у нас винаги имаше много хора, после всички те минаваха в гостната или на верандата, а той оставаше още малко в опустялата слънчева трапезария, сядаше на виенския стол, застъпил решетестото си отражение, вземаше ме на колене и с всякакви смешни думи галеше милото дете и, кой знае защо, се радвах, когато тате извикваше отдалеч: „Вася, on vous attend“48 — а слугите с нахални лица раздигаха трапезата и изпълнена със страдание, Елена Борисовна дебнеше да измъкне изпод ръцете им, за да отнесе и да скрие, половин ябълка, кифличка, самотна репичка в соса. Веднъж, след като не бяхме се виждали година и половина, с брат си и с гувернанта заминах да го посрещна на гарата. Сигурно съм карал единайсетата си година и ето, въздъхнаха и спряха дългите кафяви вагони на „Норд-експреса“ — който вуйчо подкупваше, за да спре на вилната гаричка, и страшно бързо от багажния вагон се изнасяха многобройните му сандъци, — и ето че той самият слезе по подвижната стълбичка с килимчето, хвърли бърз поглед към мен и избъбри: „Que vous êtes devenu jaune et laid, mon pauvre garçon!“ (Колко си прежълтяло, колко си погрозняло, клетото ми момче!) На петнайсетия ми рожден ден ме дръпна настрана и доста мрачно на своя отривист, точен, старомоден френски език ме обяви за свой наследник. Добави, че ще изгори имението си до основи, ако германците — това беше през 1914 г. — стигнат някога до нашите места. „А сега — каза той — можеш да са вървиш, аудиенцията е завършена, je n’ai plus rien à vous dire.“49