Покана за екзекуция (Романи)
- Автор: Набоков Владимир Владимирович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Искусство и дизайн
Электронная книга - «Покана за екзекуция (Романи)». Краткое содержание книги:
След 1914 година не съм го виждал повече. Тогава за последен път замина за чужбина и две години по-късно умря там, като ми остави милионен капитал и петербургското си имение Рожденствено с тази бяла грамадна къща на зеления хълм, с гористия парк зад нея, с още по-обширните гори, синеещи се зад нивите, и с неколкотостотин десетини великолепни торфени блата, в които се срещаха чудесии видове северни пеперуди и всякакъв аксаково-тургенево-толстоевски дивеч. Не зная как е сега, но преди Втората световна война къщата по донесенията на пътешествениците все още си стояла за художествено-исторически показ пред чуждестранните туристи, които пътували по Варшавското шосе покрай моя хълм, където — на шестдесет версти от Петербург — оттатък единия ръкав на река Оредеж е разположено село Рождествено, а оттатък другия — нашата Вира. Реката на места е застлана от броката на жабуняка и на водните лилии, а по-нататък, по лъките й, сякаш се вграждат в облачносинкавата й вода матовочерните отражения на елховия гъсталак по върховете на стръмните червени брегове, където от дупките си изхвръкват бързолети и лъхти на песекиня, а тръгнеш ли надолу, покрай високия ни парк, ще стигнеш най-сетне бента на воденицата — и тук, загледаш ли се над парапета в бурната пяна, те обзема такова чувство, сякаш плаваш назад и назад, застанал на самата кърма на времето.
6
На това място в американската и великобританската версия на тази книга за назидание на безгрижния чужденец, навремето получил благодарение на умните пропагандисти и тъпите спътници53 чисто съветска представа за нашето руско минало (или просто изгубил парите си в някой местен банков фалит и затова смятащ, че ме „разбира“), си позволих малко отстъпление, което давам тук само за пълнота; то всъщност ще се стори твърде очевидно за руския читател — поне за свободния руски читател от моето поколение:
„Моето отдавнашно несъгласие със съветската диктатура ни най-малко не е свързано с имуществени въпроси. Презирам зубъра русин, който мрази комунистите, понеже му били откраднали паричките и земите. Моята мъка по родината е само своеобразна хипертрофия на мъката по безвъзвратното детство.“
И друго:
Запазвам си правото да тъгувам по екологичната ниша — в планините на моята Америка да въздишам по Северна Русия.
7
Бях на седемнайсет години; втората любов и първите нощни безпокойства занимаваха цялото ми свободно време, за материалната страна на живота през ум не ми минаваше — пък и върху фона на общото благополучие на семейството ми никакво наследство не можеше особено да изпъкне, но сега ми е съвсем странно и дори ми е малко неприятно да мисля, че през кратката година, докато владеех това обречено наследство, бях твърде погълнат от баналностите на младостта — губеща вече първичните си багри, — за да изпитам каквото и да било допълнително удоволствие от веществената собственост върху къщата и дебрите, които душата ми и без това владееше, или каквато и да било досада, когато болшевишкият преврат за една нощ унищожи тази веществена собственост. Неприятно ми е — все едно, че съм постъпил неблагодарно към вуйчо Вася, погледнал съм го него, чудака, със снизходителна усмивка, с каквато го гледаха дори тези, които го обичаха. И вече с истинска обич да си спомням как нашият швейцарец гувернант, набитият и обикновено добродушен Ноазие, пръскаше отровен сарказъм, като анализираше веднъж френските стихове и музиката на вуйчо — „Octobre“ — най-хубавия му романс. Беше написал тази може би банална, но мелодично-ромоняща творба една есен в замъка си край По, в Долните Пиренеи, доколкото си спомням, наблизо до имението на Ростан, покрай което минавахме по пътя от Биариц. Имението се наричаше Перпиня — той го бе завещал на някакъв италианец. Загледан от терасата към лозята, жлътнали се надолу по склоновете, към възвишенията, обвити в лилаво от далечината, измъчван от астма, от прескачащ пулс, от студени тръпки, от някакво Прустово оголване на всичките сетива (в лице приличаше донякъде на Пруст), клетият Рука — както го наричаха приятелите му чужденци — бе платил мъчителна дан на есенните багри — „chapelle ardente de feuilles aux tons violents“54, както бе избликнало у него — и единственият, който бе запомнил романса от начало до край; беше моят брат, тогава несимпатичен шишко с очила, комуто Василий Иванович почти не обръщаше внимание и който поради смъртта си не може сега да ми помогне да възстановя забравените думи.
53
Попутчик — термин в СССР през 20-30-те години за означаване на временен съмишленик, употребяван предимно спрямо писатели и др. дейци на изкуството. — Б.пр.
54
Параклис от огнецветни листи (фр.). — Б.а.