Покана за екзекуция (Романи)

Виждам като на картина спретнатата му дребна, тънка, приятна фигура, възмургавото лице, синьо-зелените очи с ръждиви петънца, тъмните бухнали мустаци, тъмната къса коса; виждам и много подвижната адамова ябълка между колосаните ъгълчета на яката и змиеобразния пръстен с опал върху възела на светлата вратовръзка. Носеше опали и по пръстите си, а на черно-косматата си китка — златна верижка. В петлицата на бледосивкавото или с някакъв друг пастелен оттенък сако почти винаги имаше карамфил, който понякога бързо помирисваше — с движението на птица, понечила внезапно да порови с човка раменния си пух. Както вече казах, той се появяваше при нас на село само лете (помня не повече от две-три срещи с него в чужбина) и тъкмо през това горещо преливане в скъпоценния камък на миналото време си го представям сега — ето го, присяда на стъпалото на верандата за още една снимка (колко обичаха да се снимат тогава, колко се мъчеха да спрат отминаващото!) и седи със сянка от лаврите върху белия мек плат на панталона, с ръце, положени върху дръжката на бастуна, със слънце върху изпъкналото, луничаво чело в ореола на тикнатата назад гарсонетка.

През есента се завръщаше в чужбина, в Рим, в Париж, в Биариц, в Лондон, в Ню Йорк; в своите южни имения — в италианската си вила, в пиренейския си замък край Раи; и имаше едно прочуто през детството ми негово пътуване до Египет, откъдето той всеки ден ми изпращаше гланцирани картички с едрокраки фараони, насядали един до друг, и с вечерни отражения на силуетни палми в розовия Нил, през който рязко и раздърпано минаваше странно грозният му, целият бодлив, див, кряскащ, т.е. съвсем неприличащ на него самия почерк. И отново през юни, на възхитителния север, когато весело цъфтеше млечната песекиня, която носеше името на безумния Батюшков, и слънцето приличаше след поредния проливен дъжд, едри, синкавочерни с бяла превръзка пеперуди (източен подвид на тополовата нимфа) плаваха ниско на кръгове над апетитната пътна кал, от която ги пропъждаше неговата литнала към нас каляска. С обещание за дивен подарък в гласа, като пристъпваше превзето с малките си крачета в бели обувки на високи токове, ме отвеждаше до най-близката липичка и изящно откъснал листо, ми го подаваше с думите: „Pour mon neveu, la chose la plus belle au monde — une feuille verte.“50 Или от Ню Йорк ми донасяше събрани в книжки цветни серии — смешните приключения на Buster Brown, сега забравено момче с червеникав костюм, с голяма, извадена отгоре яка на ризата и с черна вратовръзка на фльонга; ако погледнеш отблизо, можеха да се различат съвсем отделни малинови точки, от които се състоеше цветът на ризата му. Всяко приключение завършваше за малкия Браун с феноменален пердах, при което майка му, дама с тънка талия и с тежка ръка, грабваше каквото й падне — обувка, четка за коса, чадър, който се счупваше от удара, дори палката на услужлив полицай — и какви облаци прах изтупваше тя от жертвата, преметната на корем върху коляното и! Тъй като през живота ми никой никога не ме беше пляскал, тези наказания ми се струваха чудато, екзотично, но доста еднообразно изтезание — по-безинтересно от, да речем, заравянето на врага с изразителните очи чак до брадичката в пясъка на кактусовата пустиня както на офорта върху корицата на едно от лондонските издания на Майн Рид.