Границата

двете страни, нали? Така, де... и двете цивилизации. Или дори техните светове. Как

ще постигнеш това? Няма ли да... противоречи на целите ти, а?

- Да - каза миротворецът. - Моята цел не е да разрушавам светове, а да ги

спасявам...

- Да, но ако търсиш извънземно оръжие... то как ще ти помогне да спреш

войната?

Итън поклати глава:

- Самият аз вярвам... че по-висшата сила ме е довела тук с някаква цел.

Единствената следваща стъпка, която виждам, е да убедя президента ви да ме вкара в

комплекс С4... - той помълча за момент, загледан в пламъците в небето и

пресмятайки, че вихрещата се битка отвежда корабите още по-далеч и по-далеч oт

Бялото имение. Допълни: - В момента единствено този ход има смисъл. Там

несъмнено се намира нещо ценно, което мога да използвам. Единствено президентът

е в състояние да ме вкара в С4 и както ви казах, той има и психически проблем, и

самоубийствени наклонности.

- Смятам, че случаят е безнадежден - заключи Оливия.

- О, не говори така! - Дейв забеляза колко са потъмнели очите й и как са

потънали в езера от черни сенки, а лицето й е изпънато от шока и мъката и колко

близо се намира тя до катурването през ръба на собствената си скала. Обгърна я през

раменете, понеже му хрумна, че една стъпка е достатъчна и тя ще си отиде. Не можем

да се предадем. Трябва да се доверим на Итън.

- Да се доверим на Итън - повтори тя безизразно. – Сигурно там, долу, има

милиони сиваци. А по света? Китай... Русия... Южна Америка... навсякъде. Може да са

милиард и нагоре. Дори ако Итън успее да спре войната... то какво ще правим със

сиваците? А милионите, докарани до лудост или принудени да живеят като скотове

през последните две години? Ами те, Дейв? Как може Итън да оправи това? Няма как

да върне положението отпреди... - Оливия се втренчи в мантинелата пред тях и Дейв

си представи как умува дали да не го прекрачи и да се хвърли от високото, поне да се

избави от мъките. Тя завърши: - Твърде много изгубихме. Твърде много.

Дейв се обърна към Итън за помощ, но миротворецът мълчеше. Беше го оставил

сам да върне Оливия от ръба. Съгласи се:

- Аха, загубихме ужасно много. Аз - жена си и синовете. Ти - съпруга си и

привичния живот. Погледни ме, Оливия. Ще го сториш ли?

Тя се обърна и Дейв си каза, че погледът й е почти мъртъв, духът - също.

- Все още не сме се изгубили един друг - каза той. - Трябва да продължим. Ако

Итън вярва, че трябва да стигне до Зона 51, тогава и аз го вярвам. Оливия, твърде

далеч отидохме, за да се откажем сега! - той кимна към проблясъците на

енергийните оръжия далеч сред облаците. - Те ще спечелят всичко, ако се откажем

сега. Моля те... остани с мен... с нас... само още малко.

- Кажи ми - отвърна Оливия с все така кух глас - как ще стигнем до онова място?

Колите им тук са напълно съсипани. Автобусът ни... - тя се поколеба в търсене на по-

подходящи думи- вече е неизползваем. Не знам на какво разстояние е оттук Розуел,