Границата

внимание, играеше си наум на „Морски бой“ и мъдруваше защо Първата симфония

на Рахманинов е била така варварски оплюта от критиците през 1897- ма. На трети

април преди две години равномерният му живот бе разрушен. Беше помолил по-

малкия си брат да закара Линда до убежище, понеже имаше задължения към

президента и нямаше време. Беше получил обаждане по мобилния, че са успели и са

при Националната гвардия в складов комплекс извън Рестън, но след това

пришълците свалиха сателитите и изключиха мобилните клетки и оттогава насам

нямаха връзка.

Генерал Уинслет се изклатушка до Деримън и каза нещо. Шефът на

президентската канцелария чуваше само откъслечни звуци, които нямаха никакъв

смисъл. Лицето на Уинслет бе зачервено и запотено. Очите му направо плуваха в

кръв. Генералът стоеше, зяпаше проснатото на пода обезглавено чудовище и

внезапно се обърна и направи няколко крачки встрани, преди да повърне. Един от

войниците се приближи да му помогне и Фоги се остави да бъде отведен в лазарета.

Щеше да се наложи да накълцат чудовището на парчета, реши Деримън.

Трябваше да го нарежат на хиляди парченца и да ги извлекат оттук едно по едно.

Дейв Маккейн застана до него. Заговори, но Деримън поклати глава.

Дейв опита отново, като се наведе по-близо и викна по-високо:

- Може ли да поговорим?

Ванс посочи ухото си:

- Почти нищо не чувам!

Алармата обаче беше спряла - писъкът й престана да забива в мозъка му шишове

за лед. Той и бездруго вече беше окичен с тях.

- Дай ми малко време!

Дейв кимна и се отмести. Внимателно заобиколи парчетата отпадъци и излезе

навън, където въздухът не миришеше на изгорило влечуго, а вместо това - на горчив

озон.

Итън и Оливия стояха заедно до мантинелата и гледаха далечните

припламвания на синьо и червено, които пронизваха облаците. Преди малко бяха

изпратили Хана и Ники към лазарета.

И двете се бяха държали доста добре предвид обстоятелствата, но огромният

труп в гаража и кошмарните останки на убития най-накрая ги довършиха. Ники беше

припаднала малко след като видя клането и можеше да се нарани, ако Итън не я

беше подхванал, а след като осъзна какво е представлявало чудовището, Хана заяви,

че има нужда от нещичко да си лекува нервите. След това старицата седна на

планинския склон и се разплака, а Оливия отиде да потърси помощ. Докато я

отвеждаха, Хана им се усмихна криво, макар че набръчканото й лице беше мокро от

сълзи, и обяви, че ако успее да се докопа до половин бутилка уиски, ще бъде

свежарка като цвете под дъжда, което си беше добре - стига да не се замисляш какво

има в дъжда тия дни.

- Джеферсън появи ли се? - попита Оливия, когато Дейв стигна до тях.

- Сигурен съм, че ще изникне отнякъде. Черен гологан се не губи - Маккейн се

загледа в светлинното шоу. Далеч- далеч в гората като фойерверки падаха обхванати