Реката на синия огън
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #2
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Реката на синия огън». Краткое содержание книги:
— Чувам, че пристигат още от онези механични човеци, — Той посочи над обширния, покрит с плочки под. — От тази посока.
— Трябва да излезем през централния вход.
Азадор безуспешно се опита да измъкне крака си от вкопчилата се в него Емили.
— По дяволите! Той вдигна ръка.
— Ако я удариш — каза остро Рени, — ще те убия.
Азадор я изгледа продължително.
— Тогава ме отърви от тази глупава кучка. И по-бързо, ако не искаш да ни изтрепят.
Рени издърпа протестиращата Емили. Момичето започна да вие:
— Но нашето бебе…!
— Никога няма да се роди, ако не се махнем. В главата й проблесна внезапна мисъл.
— Какво каза ужасният тенекиен човек? „Вие сте открили Доротито“, нещо такова? За това ли говореха — за бебето?
Азадор нямаше никакво намерение да участва в подобни дискусии. Вече прекосяваше обширната зала, насочвайки се към коридор, разположен под прав ъгъл спрямо онзи, от който !Ксабу бе предупредил, че ще се излеят нападателите. Рени преглътна ругатнята и се спусна с подтичващия на четири крака до нея !Ксабу. Емили нямаше нужда да бъде подканвана да последва мустакатия мъж.
„Едно е да кажеш, че ще го убиеш, момичето ми — мина през ума на Рени, — но той е голям, а ти нямаш никакво оръжие.“
Упрекна се, че не отмъкна една от старовремските пушки на някой мъртъв войник, макар че от онова, което бе видяла на дока, дълбоко се съмняваше, че на някого от тях му бяха останали муниции.
Азадор крачеше с неотслабващо темпо, а Рени си оставаше все така замаяна от нескончаемите катаклизми в света на Кунохара и в тази изопачена версия на Оз. Мъжът ги водеше по някакъв лъкатушещ маршрут из сградата, по сякаш задънени коридори, в чийто край неизменно изникваше таен изход. Рени отново се запита откъде познава той така детайлно този сим-свят. Както и онзи номер с превръщането на стената във врата, спомни си тя.
„Кой, по дяволите, е този човек?“
Замъкът на Плашилото, безкраен функционалистичен лабиринт от бетонни стени и покрити с линолеум подове, би свършил отлична работа като комунална сграда в Дърбан или където и да е в третия свят.
Бе очевидно, че някога е бил свръхнаселен — навсякъде се въргаляха старовремски печатни материали и всевъзможни хартии, затруднявайки придвижването им, и имаше достатъчно бюра и столове за стотици хора само в помещенията, които прекосяваха, и поне половината от тях бяха за хора с далеч по-миниатюрни от нормалните размери, — но сега сградата пустееше също като нападнатия от рояка Кошер.
„Ентропия — мина й през ума. — Вероятно това е точната дума? Сякаш всичко това някога е било натъпкано догоре, след което е било оставено да се затрие, разпадайки се на съставните си части.“
Но досега бяха попаднали само в три симулации. Беше малко раничко за заключения.
Азадор се спря пред широка двойна врата и напрегна сили да я отвори. Двете крила се открехнаха, едва-едва, но нещо, изглежда, ги препречваше от другата страна. Рени му се притече на помощ; дори Емили се присъедини, без да отделя поглед от своя възлюбен, сякаш го наблюдаваше как разделя Червено море с едната си ръка.
Миг по-късно сравнението стана още по-подходящо, когато се сгромолясаха с трясък и през зейналия отвор се изля някаква аленочервена маса. За един кошмарен момент й се стори, че е поток от кръв, но беше суха и шумоляща и когато гребна с ръка, усети, че са…
— Конфети…?
Нагазиха в пласта хартиени точици и се заизкачваха по струпаните в срещуположния край бюра. На стената пред тях с едри букви бе написано: „Ще ни липсвате, Джелия Джамб! Щастливо оттегляне!“
— Това е приемната.
Азадор огледа купчините сгъваеми маси, които преграждаха два от останалите три изхода на стаята.
— Някой се е опитал да барикадира мястото.
— Твърде безуспешно — отбеляза Рени.
— Не са останали много защитници — изтъкна Азадор. Когато Рени се насочи към вратата, през която можеше да се премине, той изкрещя:
— Не! Не минавай оттам!
Тя се извърна ядосана.
— Как смееш да ми заповядваш?
— Не ти заповядвам. Оставили са я свободна. За да ни накарат да минем през нея. Сигурно има някакъв капан от другата страна.
Въпреки неприязънта, която изпитваше към него, тя изпита неудобство.
— Прав си. Съжалявам.
— Нека мина пръв — предложи !Ксабу, когато стигнаха до вратата. — Лек и пъргав съм.
Рени поклати глава.
— Не преди да отворим вратата. Азадор, не можем ли да минем край нея, както успя да ни изведеш от килията?
Той огледа мълчаливо стените и поклати глава.
— Не и в тази стая. Това не е — как се казваше? — щраккод. Някой се е постарал специално. Вероятно някога е изглеждало приятно.