Свещена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #6
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Свещена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал имат за задача да спасят расата си от гибел.
Фюри, фанатично верен на Братството на черния кинжал, жертва себе си за доброто на расата, превръщайки се в мъжа, отговорен за запазването на кръвната линия на елитните воини. Като примейл на Избраниците, той е призван да стане баща на дъщерите и синовете, които ще съхранят традициите и ще се сражават с онези, които искат вампирите да бъдат заличени.
Кормия, неговата Първа избраница, иска да спечели не само тялото, но и сърцето му и вижда емоционалните рани, които той крие зад своето благородство и чувството си за отговорност пред расата. Но докато войната с лесърите става все по-неумолима и над Братството е надвиснала заплаха, Фюри трябва да избере между дълга и любовта.
Когато кралят излезе, Фюри застана насред стаята неподвижен като статуя, взрян в отпечатъка на пепелника в стената. Вътрешно се гърчеше, но външно нищо не помръдваше у него. Задушаващият бръшлян бе плъзнал под кожата му, не върху нея.
Стрелна поглед към часовника. Оставаше само час до зазоряване.
Тръгна към банята да се почисти със съзнанието, че трябва да го направи много бързо.
41.
Полицейският участък на Колдуел имаше два входа — главният на Десета улица с многото стъпала, където телевизионни екипи снимаха гадостите, показвани по вечерните новини, и задният, с железни решетки, където се вършеше работата. В действителност предната фасада на Десета улица беше само с една идея по-представителна, защото архитектурата от шейсетте години беше като профила на грозна застаряваща жена — от никой ъгъл не беше хубава.
Полицейската кола, на чиято задна седалка седеше Леш, спря точно пред задния вход.
Как стана така, че се озова тук, по дяволите?
Полицаят, който го беше арестувал, заобиколи и отвори вратата.
— Излезте от колата, моля.
Леш го погледна, размърда крака, разкръстоса коленете си и се изправи с далеч по-големия си ръст пред човека. В съзнанието му се появи натрапчива фантазия как разкъсва гърлото на мъжа и кръвта му бликва като фонтан.
— Насам, господине.
— Няма проблем.
Досети се, че е притеснил полицая, по това, че той посегна към дръжката на пистолета си, макар да бяха пред очите на целия личен състав на участъка.
Леш бе поведен през двойна врата по коридор, застлан с балатум, който май беше там още от изобретяването на материала. Спряха пред плексигласова преграда, дебела колкото ръка, и полицаят изграчи нещо срещу кръгла метална пластина, монтирана на стената. Жената от другата страна изглеждаше извънредно делова в тъмносинята си униформа и почти толкова привлекателна като колегата си.
Но поне бързо се оправи с документите. Доволна, че е събрала целия нужен брой формуляри, които да попълнят, тя плъзна купчинката през отвора на гишето към полицая и кимна. От вратата до тях прозвуча жужене и изтракване като от превъртане на ключалка и после се озоваха в друг коридор със също толкова окаян балатум, който свършваше пред стаичка с пейка, стол и бюро.
Когато седнаха, полицаят извади химикалка и я щракна.
— Как е цялото ви име?
— Лари Оуен — отвърна Леш. — Казах му го вече.
Мъжът се наведе над формуляра.
— Адрес?
— Десета улица, номер 1583, апартамент 4 Б.
Прецени, че може да използва адреса от регистрацията на Фокуса. Господин Д. щеше да донесе фалшивата шофьорска книжка, използвана от Леш, когато живееше с родителите си, но той не помнеше какво пише на нея.
— Имате ли документ, с който да докажете, че живеете там?
— Не е у мен. Но приятелят ми ще го донесе.
— Дата на раждане?
— Кога ще ми позволите обаждането по телефона?
— След минута. Дата на раждане?
— Тринайсети октомври, хиляда деветстотин осемдесет и първа година.
Така поне мислеше, че пише на фалшивото свидетелство.
Полицаят придърпа тампон с мастило, изправи се и освободи едната ръка на Леш от белезниците.
— Сега трябва да ви взема пръстови отпечатъци.
Желая ти успех, помисли си Леш.
Остави човека да хване лявата му ръка и да я дръпне напред, наблюдаваше как топи върховете на пръстите му в тампона и после ги притиска към бяло листче хартия с десет квадратчета, разграфени в два реда.
Полицаят се намръщи при онова, което видя, и опита с друг пръст.
— Нищо не излиза.
— Изгорих се като дете.
— Не ще и дума.
Полицаят повтори още няколко пъти опита с тампона и листчето, после се отказа и отново му сложи белезниците.
— Застанете пред фотоапарата.
Леш прекоси стаята и застана неподвижно пред светкавицата, която блесна в лицето му.
— Искам си телефонното обаждане.
— Ще го получите.
— Каква е гаранцията ми за освобождаване?
— Не знам още.
— Кога мога да си тръгна оттук?
— Когато съдията определи гаранция и я платите. Вероятно следобед, като се има предвид, че още сме в малките часове на деня.
Премести ръцете на Леш отпред, отново ги закопча с белезниците и бутна към него телефонен апарат. Полицаят натисна бутона за високоговорителя и започна да набира мобилния телефон на господин Д., докато Леш му диктуваше цифрите. После отстъпи назад, когато лесърът отговори.