Пътят на дракона
- Автор: Ейбрахам Даниел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на дракона». Краткое содержание книги:
— Дано решението ми не породи лоши чувства — каза губернаторът. — Медеанската банка е нова за нашия град, но вече се ползва с уважението ни.
— Никакви лоши чувства, уверявам ви — каза Ситрин. Предвид празнотата в гърдите ѝ беше чудо, че думите ѝ не изкънтяха на кухо. Всичко това не можеше да е истина. — Благодаря ви, че ми го съобщихте лично, а сега ми позволете да се оттегля. Предполагам, че с господата имате да обсъдите доста неща.
Всички се изправиха, когато тя стана, а губернаторът взе ръката ѝ в потната си длан и я вдигна към устните си. Ситрин удържа нужната усмивка — примирение от поражението, поръсено с щипка самоирония и мъдрост, — маска на жената, в която неуспешно бе пожелала да се превърне. Поклони се на синайския наемник, после и на Кахуар Ем. Празнотата в гърдите ѝ се размести и на нейно място разцъфна нещо болезнено.
Напусна с бавна стъпка стаята, слезе по стълбището, прекоси просторното фоайе и излезе на площада. Небето белееше, горещият вятър погали страните ѝ като дъх. Подмишниците ѝ бяха влажни, пот се стичаше по гърба и по вътрешната страна на бедрата ѝ. Тя постоя няколко минути на стълбите, объркана, сащисана. Изобщо не трябваше да е тук. Трябваше да се върне в двореца. Имаше неща за уточняване, договорите трябваше да бъдат подписани и подпечатани пред свидетели. Изобщо не трябваше да е тук, навън под палещото слънце. Трябваше да е вътре.
Първият хлип беше като напън за повръщане — внезапен, неконтролируем, силен. „Не тук — помисли си тя. — О, Боже, ако ще рева, нека не е тук, където целият проклет град ще ме види.“ Дълги, бързи крачки, които изпъваха роклята в борба за всеки сантиметър. Стигна до лабиринта от по-тесни улици. Зърна една пресечка, хлътна в нея, затича се към едно потънало в сенки кьоше и клекна на прашните павета. Повече не можеше да удържа хлиповете, затова затисна устата си да ги приглуши.
Беше загубила. Толкова надежди, толкова планове — а беше загубила. Бяха дали договора ѝ на друг, а нея бяха свели до глупава и грозна нечистокръвна повлекана, която реве до забрава в някаква уличка. Как изобщо ѝ беше хрумнало, че може да победи? Къде ѝ е бил умът?
Когато първият пристъп отмина, Ситрин се изправи. Изтри с ръкав носа и очите си, изтупа прахта от роклята си и тръгна към къщи. Унижението шепнеше в ухото ѝ. Колко беше споделил Кахуар с партньорите си? Беше ли се похвалил, че ѝ е влязъл под полата? Онзи дърт синайски наемник сигурно бе разполагал с подробно описание на всяка част от тялото ѝ, преди тя да влезе в стаята. Кахуар беше знаел какво ще направи Ситрин още преди тя да го е замислила. Беше ли предупредил прислугата си да не пречи на среднощната ѝ разходка до кабинета му? Бяха ли я наблюдавали от сенките, бяха ли се присмивали на глупавото момиче, което се има за много умно?
Наближи банката и чу през вратата гласовете на охраната — Маркъс, Ярдем и новата картадамка. Не се смееха, не бяха ядосани. Лалетата скланяха глави на вятъра, цветовете им разтворени докрай, прецъфтяващи, почернели в основата. Искаше ѝ се да влезе, но ръката ѝ тежеше като олово и не се вдигаше към вратата.
Стоя там сякаш часове, събирайки сили да отиде при единствените хора, които би могла, с уговорки, да нарече свои приятели, свое семейство. Свои служители. Искаше ѝ се Ярдем Хейн да излезе и да я види. Искаше ѝ се Кари да се приближи по улицата. Или Опал да се надигне от морския си гроб и да я удуши — тук и сега.
Качи се по стълбите. Съблече роклята си и седна на леглото по долна риза. Потта ѝ нито засъхваше, нито я охлаждаше.
Беше загубила. Продължаваше да ѝ се струва невъзможно, нелогично. Не можеше да го повярва. Беше загубила. Поне истеричният плач беше отминал. Болката също се беше махнала, макар Ситрин да имаше смътното чувство, че само се е оттеглила за почивка и дреме като котка след успешен лов. И че ще се върне. За момента обаче не чувстваше нищо. Чувстваше се мъртва.
Беше загубила. А ревизорът идваше.
Слънцето се влачеше в широка дъга по небето. Ситрин седеше. Звуците откъм улицата се промениха, замаяният от жегата трафик се преля в по-енергичните и бодри шумове на вечерта. Пишкаше ѝ се, но това можеше да почака. Откъде изобщо се беше взела влага в нея след толкова пот и сълзи? Ала тялото ѝ явно си имаше свой график, със или без нейното одобрение. Когато усети, че не може да стиска повече, Ситрин взе нощното гърне и го използва. След като вече се бе размърдала, ѝ стана по-лесно. Смъкна долната риза през главата си и я захвърли на пода. Облече тънка рокля с бродерия, изтича по стълбите и излезе на улицата, без да заключва вратата.