Пътят на дракона
- Автор: Ейбрахам Даниел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на дракона». Краткое содержание книги:
Гедер бе очаквал да види красиво обработен камък, шедьовър на каменоделското изкуство, но в коридорите нямаше и следа от намесата на чук и длето. Всичко тук беше с естествен произход, сякаш планината е знаела, че някой ден ще стане дом за тези мъже. Фенери от хартия и пергамент стояха в малки стенни ниши и хвърляха светлината си по пода и куполообразните тавани. Във въздуха се усещаше силна миризма, която Гедер не успя да разпознае — отчасти на изпражнения, отчасти на някаква подправка. И беше много горещо, много задушно. Сякаш след безброй завои коридорът се разшири и висшият свещеник спря.
Огромната зала беше по-висока от двайсет мъже, стъпили на раменете си. Таванът се губеше в непрогледен мрак, а в мрака се извисяваше гигантска позлатена статуя на паяк, осветена от стотици факли. Най-малко петдесет мъже стояха на колене пред статуята, всичките с лице към Гедер, скръстили ръце с длани на раменете. Гедер замръзна с провиснала уста. Никой кралски двор в познатия му свят не можеше да се похвали с такъв величествен спектакъл.
— Богинята — каза Басрахип и гласът му отекна в просторната зала и я изпълни. — Господарка на истината и непобедена владетелка на света. Благословени сме от нейното присъствие.
Гедер дори не забеляза кога гигантът е сложил ръка на рамото му и е започнал да го натиска леко, но неотменимо надолу. Коленичи и това му се стори най-очевидното нещо предвид обстоятелствата.
След това го заведоха в нова квартира, не в самия храм, а в нещо като пристройка или крило до планинската снага. Изглежда, всички стаи тук бяха единични, като монашески килии. Оръженосецът на Гедер му донесе голям леген да се измие, книгите му и малкото походно писалище и запали фенера. Тази нощ Гедер си легна в мрака, завит с тънко вълнено одеяло и без никакви изгледи да заспи. Абсурд беше да заспи при толкова много вълнения. Единственото му разочарование беше, че храмът няма библиотека.
На четвъртата сутрин Басрахип дойде и така започнаха разговорите им, които продължаваха и досега.
— Не разбирам защо се криете.
— Наистина ли не разбираш? — попита Басрахип.
Вървяха по тясната тухлена пътека, която водеше към храмовия кладенец.
— Праведния слуга — каза Гедер. — На практика всеки от вас го притежава. Ако не се криехте тук, а живеехте с другите хора, щяхте да отсъждате кога един търговец лъже за разходите и цената. Или кога последователите ви имат задни мисли. А животът в кралския двор… Боже, като си помисля какви неща бихте могли да свършите там.
— Точно затова се крием — каза Басрахип. — Винаги, когато сме се намесвали в светските дела, резултатът е бил един и същ. Мечове и огън. Онези, които не са докоснати от богинята, живеят в лъжи. За тях нашите гласове са като предизвестена смърт. Богинята има много врагове и всички те са безмилостни.
Гедер ритна едно камъче и то се търкулна пред тях. Жегата притискаше главата и раменете му.
— Но нали сте планирали да се върнете в света — изтъкна Гедер. — Ти спомена, че чакате подходящия момент.
— Така е — отвърна висшият свещеник. Стигнаха до кладенеца — обточена с камъни дупка в земята с въже, вързано за прът, забит отстрани. — Ще го направим, когато бъдем забравени.
— Значи сте можели да го направите по всяко време през последното столетие — каза Гедер, но висшият свещеник продължи, сякаш не го е чул:
— Когато раните от старата война заздравеят и светът стане безопасно място за нас, тогава Тя ще ни даде знак. Ще отдели чистото от нечистото и с това ерата на лъжите ще свърши.
Басрахип клекна, хвана въжето и започна да го тегли. Кофата беше медна, отдавна зеленясала от съприкосновението с водата. Басрахип я вдигна да отпие, струйки се стекоха от ъгълчетата на устата му. Гедер се размърда неспокойно до него. Висшият свещеник остави кофата и изтри устни с опакото на ръката си.
— Нещо безпокои ли те, милорд?
— Ами… не, нищо.
Широката усмивка беше хладна. Тъмните очи го преценяваха.
— Чуй ме, лорд Палиако. Чуй гласа ми. Можеш да ми имаш доверие.
— Аз само… Може ли да пийна вода?
Басрахип вдигна кофата. Гедер я хвана с две ръце и отпи бавно. Водата беше хладна, имаше вкус на камък и метал. Върна кофата на Басрахип, а той я задържа за миг над черната дупка, преди да я пусне вътре. Въжето се хлъзна след кофата. Плисъкът беше по-силен от очакваното.