Пътят на дракона
- Автор: Ейбрахам Даниел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на дракона». Краткое содержание книги:
— Това няма нищо общо с нещата, които съм чел по въпроса — каза Гедер.
— Съмняваш ли се в мен? — попита Басрахип. Гласът му беше тих, спокоен и с онази странна пулсация, която обагряше всичко казано от него.
— Не, изобщо — каза Гедер. — Удивен съм! Цяла ера преди драконите? Никой не е писал за това. Поне аз не знам някой да е писал.
Извън малката каменна стая звезди блестяха в небето, а полумесецът на луната галеше с бледия си светлик каменния водопад. Прозирният мрак палеше въображението и Гедер си представи как исполинският каменен дракон над крепостния зид помръдва и обръща глава. Странните зелени щурци, с които беше пълен храмът, пееха в хор. Гедер опря длани на коленете си и се ухили.
— Не мога да ви опиша колко се радвам, че открих това място.
— Ти си високопоставен син на велика нация — каза висшият свещеник. — За мен е чест, че си дошъл толкова отдалече в нашия скромен храм.
Гедер махна смутено с ръка. Часове наред беше обяснявал, че макар да е благородник по произход, не е принц, защото в неговата родина това е титла, която не се използва за всеки срещнат. Откакто се помнеше, го наричаха „лорд“ и „милорд“, и макар значението да беше същото, „високопоставен син на велика нация“ му се струваше прекалено и го смущаваше.
Басрахип стана и се протегна. В същия миг далечен хриплив глас се извиси в призив за нощна молитва. Гедер си помисли, че Басрахип ще се извини и ще се присъедини към своите братя за ритуала. Свещеникът наистина тръгна към вратата, но на прага спря. Треперливият светлик на свещите рисуваше сенки по лицето му.
— Кажи ми, лорд Гедер. Каква беше най-голямата ти надежда, докато си пътувал насам?
— Ами, надявах се да открия Синирските планини, както и материал за Праведния слуга, който да включа в едно есе, върху което работя.
— И това е била най-голямата ти надежда?
— Да — каза Гедер. — Точно така.
— И сега, когато откри, каквото си търсел, това ще ти е достатъчно?
— Разбира се — каза Гедер.
Едрият мъж задържа погледа му и Гедер усети как се изчервява. Червенината плъзна по шията му и бързо покри страните му. Басрахип чака дълго, половин ден сякаш, после поклати глава.
— Не — каза меко той. — Не. Има и друго.
Дните след пристигането му в храма бяха изумителни, богати и смущаващи като сън. Първите два Гедер прекара в големия вътрешен двор между храма и крепостния зид с портите. Дузина дългокоси и брадати свещеници със светли раса седяха в полукръг пред него, докато той чертаеше карти и се мъчеше да обобщи и преразкаже столетия история. Задаваха му въпроси и той твърде често изпадаше в неудобната ситуация да признае невежеството си. Как са били определени границите на Астерилхолд и Северобреж? Кой има претенции към островите южно от Биранкор и западно от Лионеа? Защо първокръвните са съсредоточени в Антеа, синаите в Принцеп С’Аналде, тимзините в Еласе, а тралгуните и дартините си нямат своя ясно обособена земя? Защо казват на тимзините „буболечки“, на картадамите — „звънливци“, а на ясурите — „грошари“? Първокръвните имат ли си прякор и кой ги мрази?
Изглежда, бяха особено заинтригувани от тимзините. Поне по този въпрос Гедер знаеше доста. Унизително бе да признае големите бели петна в познанията си, но пък жаждата на смуглите мъже за информация правеше унижението поносимо. Дори приказките и вицовете посрещаха като откровения.
Откри, че е започнал да им разказва за собственото си минало. За детството си в Сламенкърш. За баща си и за двора в Камнипол. За Ванайската кампания, как беше приключила, за наемническия бунт в столицата и за пътуването си през Кешет.
Когато слънцето напече непоносимо, свещениците изнесоха сгъваема тента, забиха дебелите колове в земята и я опънаха да му пази сянка. Тентата се издигаше зад гърба му като гигантска ръка. Изкараха навън и широки керамични саксии с мокър пясък, който да охлажда кратуните с вода. Гедер се подкрепяше с ивици осолено козе месо, подправено с кимион, и говореше до прегракване. Лекцията приключи чак когато слънцето се хлъзна зад планинските върхове и откъм храма прозвуча хрипливият като кучешки лай призив за молитва. Слугите на Гедер му вдигнаха бивак на двора и легнаха да спят на земята до палатката му. А после, на третия ден, докато Гедер се опитваше да изкара някакъв що-годе приемлив звук от прегракналото си гърло, Басрахип — или басрахипът, продължаваше да се чуди Гедер — дойде при него и му даде знак да го последва. Поведе го по каменно стълбище, загладено като стъкло от кожените подметки на поколения свещеници, сетне продължиха по широк проход, който приличаше колкото на коридор, толкова и на пещерно устие.